Пътищата на съдбата ни отвеждат до неподозирани дестинации и никога не знаем кой път до къде води. Трябва единствено да не прекъсваме веригата на добротата.
Виктор караше към близкия град. Едва виждаше от проливния дъжд, който трополеше по прозореца на колата. Изведнъж погледът му се спря върху лъскав джип, спрян встрани от пътя. Една жена махаше за помощ, беше спукала гума. За миг си помисли да подмине, но в последния момент реши да отбие и да й помогне. Паркира колата, която притежаваше от 15 години, до джипа, който беше модел, излязал на пазара съвсем скоро. Това беше мечтаното возило за него, но не можеше да си го позволи.
Докато сменяше спуканата гума, се измокри до кости, целият се изцапа с кал и мръсотия. Но след половин час успя да приключи. Жената беше изключително благодарна.
– Какво Ви дължа? – попита го тя.
– Нищо. Помогнете на някой друг в беда и му предайте и той да продължи да предава нататък. И когато помогнете, си мислете, че сте помогнали на мен. – усмихна се Виктор.
– Мога ли поне да науча името Ви? – обърна се към него жената. – Аз съм София.
– Аз съм Виктор. – усмихна се Виктор.
След това се качи в автомобила и потегли.
София продължи по пътя си. Беше измръзнала и се вмъкна в едно крайпътно кафене да изпие един чай и да се посгрее малко, преди да продължи. Чакаше я дълго шофиране, а отдавна вече се беше стъмнило. Седнала на масата в кафенето, не можеше да избие мисълта си за случката и за Виктор. До масата се приближи сервитьорка. Беше бременна в седмия или осмия месец. София си поръча един чай. Когато сервитьорката й го донесе, тя я попита:
– Защо работите в тази напреднала бременност?
– За съжаление с моят съпруг не сме добре финансово, а бебето само ще усложни положението ни. Така че се налага да работя, докато мога – усмихна се момичето.
– Аз съм София. Приятно ми е.
– Ана – каза сервитьорката.
Нещо в погледа на София проблясна за миг. Ето на кого ще помогне. Поиска сметката с жест. Отдлечи се бързо.
Когато Ана погледна парите и бележката на масата, очите й се напълниха със сълзи. Там имаше достатъчно пари, за да не й се налага да работи до края на бременноста й. Бележката гласеше: „Имам само една молба, не прекъсвай веригата. Помогни на някой, който има нужда. С обич: София“
***
Ана стоеше на дивана и си мислеше за тази загадъчна жена, която се беше появила в живота й. Входната врата прекъсна мислите й.
– Ана, няма да повярваш какво ми се случи днес? – каза Виктор, докато целуваше бременната си жена по челото, прогизнал от дъжда.
– Ти няма да повярваш! – усмихна се Ана. Източник: Gnezdoto