Мирослав Костадинов, по-известен като Миро от популярния български дует “КариZма”, е роден в Добрич на 10 март 1976 г. За родния си град казва, че е изключително красив, особено през лятото. Всичко това, заедно със семейството – сплотено и многобройно, Миро отъждествява днес с представата за щастливо детство.
И сега се придържа към философията на фамилията – работа, работа и пак работа. Като малък посещава школа за талантливи деца и участва в мюзикли на големия български композитор Парашкев Хаджиев. Всички в семейството твърдят, че винаги е пеел. “Майка ми разказва, че когато съм бил тъжен, съм запявал песничката от “Лека нощ, деца!” и сълзите капели по лицето ми. А съм бил само 2-3-годишен”, казва днес Миро. Друга семейна легенда пък твърди, че започва да свири на пиано в мига, в който сяда пред музикалния инструмент.
На 13-годишна възраст нашумелият изпълнител започнал да се замисля и да си задава екзистенциални въпроси от типа какъв е смисълът на живота, защо се е родил и защо точно в България, а не например в Америка. Така “се запалил по Христос”. Постепенно повлякъл във вярата си и цялото семейство – сестра си, баща си и майка си. И не съжалява за това. Миро е убеден, че Бог помага на него и цялото му семейство.
– Здравейте, Миро, как се чувствате?
– Добре съм, благодаря, и физически, и психически. Пролетта дойде, всичко в природата оживя, и моите планове също се възродиха. Записах акустичен концерт в църква, доволен съм от работата си по него. Събраха се колеги, които харесват музиката ми.
– Великден е…
– Това е един от най-смислените ни християнски празници, да кажа Христос возкресе на вашите читатели. Да са здрави и оптимисти за бъдещето си. Да се обичат, да се трудят не само за хляба, но и за душата си, защото на нас, българите, духовната храна ни е малко. Не казвам, че другата ни е достатъчна, има много бедни хора у нас, но с вяра и много работа се надявам, че ще се справим с проблемите. И аз се старая да не правя грешки в живота си, но се убедих, че неочевидните грешки са далеч по-страшни – те разболяват човека отвътре. Това са омразата, завистта – като червеи ябълка “изяждат” тялото ни отвътре.
– Споменахте, че записът сте нарекли “Месия – Възкресение”… На кого е посветен обаче албумът?
– Албумът “Месия” е посветен на Бог – винаги съм мечтал да създам продукт, който да е насочен към общността, към хора, вярващи в живото слово на Бог. Живеем в много странен свят – твърдим, че сме православна държава, но когато си пусна която и да е телевизия, отвсякъде ме бомбардират врачки, астролози, баячки. И това на хората им се вижда нормално, естествено. А когато започнеш да пееш за Бог, те смятат за мръднал… Вярата е духовен закон, който е точно толкова неумолим, колкото и гравитацията. Но разликата, когато си християнин, е, че на мен не ми се иска да тропам с крака, да съм тъп и упорит в желанията си.
– На вас по природа ви е дадено много, какво да кажат другите…
– Ще споделя нещо от семейството. Със сестра ми сме много близки, по време на “Евровизия” аз вече знаех как ще протече, кой ще премине във втори кръг, кой ще спечели – всичко се знаеше. Тогава се обадих на сестра ми и й казах, че ако премина нататък, ще е не заради това, че съм си изпял страхотно песента, а по истинско чудо.
“Евровизия” според мен е чудесна форма на дипломация –
там се състезава държавата, а не човекът. И й казах, че много искам, в името на България, да премина напред. Библията казва, че когато за нещо двама се съгласят в името на Бог, непременно ще им се случи. А сестра ми отговори, че в деня на конкурса е починал много близък нам човек – огромна е разликата между живото тяло и това, което оставаме след себе си. И че тя изобщо не мисли дали ще мина, или не, че единственото, за което се моли, е да бъда жив, здрав, нищо да не ми тежи на сърцето – останалото не я интересува. Ние, като християни, трябва да знаем най-известната молитва – “Отче наш”. Нашето семейство живеем живот във вяра.
– Родителите ви са преодолели страшни диагнози…
– Да, преди години откриха на баща ми рак в много напреднал стадий. Имаше 2-3 кг буца в стомаха… Това означаваше да бъдат отстранени всички тъкани, трябваше да му се направи изключително бърза операция, от която изходът въобще не се очакваше да е положителен. От хората, които бяха с него в болницата, само той оцеля, а беше обречен… Баща ми Димо е жив и здрав и до ден-днешен. Знам, че хирургът беше прекрасен, свърши си ювелирно работата – на практика той изгради от околните тъкани нова стомашна кухина. Но съм сигурен, че има божия намеса – никой не знаеше, че болестта няма да се върне отново със страшна сила – ракът е коварна болест. Баща ми в онзи момент, когато нямаше никакъв избор, стисна здраво вярата,
повярва в изцелението си и оживя
Това е един от случаите в живота ни, когато вярата ни е крепяла. Другата жестока драма в семейството ни е, че майка ми Ана получи тежък инсулт, но се възстанови след това с вяра и упоритост.
– Вие също сте имали сериозен здравословен проблем…
– Да, така е. Известен съм с увлечението си по бирата, не се сърдя на приятелите ми, които се шегуват с това. На около три години съм бил, намирам едно шишенце под масата с течност, която изгаря вътрешностите ми – буквално съм бил на прага на смъртта.
Дори баба ми изобщо не е вярвала, че ще оживея – тотално съм бил отписан. Години наред ме гледа баба Мария, ето, жив и здрав съм, даже пея. Лекарите са предписали повече чист въздух и си спомням за прекрасното време при баба на село. Там от скука по цял ден слушах радио, научих всички песни на естрадните ни звезди наизуст.
– Наистина ли сте започнали да свирите на пиано още щом сте го докоснали?
– Не е съвсем така, за това помогнаха и семейни приятели. Наистина семейната легенда разказва, че очевидната ми музикална дарба е забелязана от близки на родителите ми и по техен съвет те ме записват, 7-годишен тогава, в музикална школа. А иначе заслугата е на учителките от детската градина, които съветват родителите ми да взимам уроци по пиано. След години аз обаче реших, че от мен няма да стане новият Моцарт и се записах в самодейна школа по пеене.