Мамо.
И аз ще се завърна, както винаги.
И както винаги, най-неочаквано
прозореца ти ще изпълня в тъмното –
не ставай изненадано от стола си.
Не падай във ръцете ми –
погледай ме
и позволи ми да сваля палтото си.
Да насека дърва и във нозете ти
да коленича – да запаля печката.
Над куфара ми се склони усмихнато.
Над дрехите ми, книгите ми, мислите.
И докосни ги, моля те, накарай ме
отново да обикна тежината им.
Не се страхувай – пристъпи в душата ми,
прозорците й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратити й –
върни на огледалото й блясъка.
И изпълни и счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
за да живея – за да нося винаги
във мислите си твоето присъствие.
Мамо,
не остарявай, моля те, и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се гледай непрекъснато,
Съпротивлявай се срещу тъгата си.
За здравето си се бори отчаяно.
И защищавай, моля те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суета – понякога
си освежавай със червило устните…
И не умирай – заповядвам ти! –
до края.
До края съществувай във живота ми!
Явявай се в най-страшните ми сънища
със бялата си рокля –
съзерцавай ме
от погледите на жените – тихите…
Да се обърна стреснато след някоя
и да те видя във дъжда –
в прозорците,
в балконите, в дърветата и в себе си.
Мамо. Не ме изоставай,
мамо.
Христо Фотев
Източник: Gnezdoto