В памет на Виктория Маринова
Както каза днес поета Манол Глишев, вече няма място за мечета, букети и сърчица. Но аз си оставих малко място за сълзи. Разходих се из профила на Виктория и ме стегна гърлото. Не мислех, че след смъртта на мама, ще може да се разплача за нещо българско. Кораво и сиво е българското ежедневие което виждам от нета ( бг телевизия не гледам). Невероятен контраст със слънцето и синевата където живея, с мекотата на хората, смеха на децата и щастието в очите които ме заобикалят…. Неволно си представих живота на Виктория и нейният кошмарен край в шубраците край калния Дунав….
Тази снимка със слънчогледите с малкото и момиченце… като в Прованс, като в прекрасният Френски юг, където децата ще продължават да целуват майките си и слънцето ще огрява безкрайните поля от слънчогледи и лилава лавандула.
А там някъде в оголените храсти на дъното на света, тази прекрасна жена е умирала изнасилвана, драна, удушена…
Искала е да ходи събота и неделя на полет с делта планер, да полети, така както „летят“ всички млади жени пълни с красота и майчинство. Дори там някъде над калния Дунав, човек може да бъде щастлив. В своя град, сред свойте близки и професия. И тя е била щастлива, имала е предаване, а малката и дъщеричка е гледала мама по телевизията и се е гордяла, но най-много е обичала целувките на мама; в къщи, на морето, сред слънчогледите…
Мама вече никога няма да се върне. Никога.
Там на дъното на света под оголените храсти, сега лежат нашите трупове.
Пълно е с трупове. Пълно е с души задръстени с кал до задушаване.
И твоя глас мило дете защо, ЗАЩО.
Автор: Tod Gechot
Източник: dunavmost