През 2019 г. се навършват 125 години от публикуването на първото самостоятелно издание на романа „Под игото“. Годишнината е повод да разкажем любопитни и малко известни факти около написването и отпечатването на най-четената и превеждана българска книга.
Замисълът на „Под игото“ датира от 1887 г. Емигрант в Одеса (където прекарва около една година – 1887 г.), Иван Вазов започва работа над романа. С известни прекъсвания тя продължава до началото на 1889 г. Желанието му е да създаде роман, подобен на „Клетниците“ на Виктор Юго. Тази идея – „родена една нощ“ – по думите на самия автор – прозира още в първите редове: „избягването на Огнянова в къщата на чорбаджи Марка напомня донегде нощното посещение на Jean Valjean в дома на свещеника Bienaimé. […] Много от епизодите в романа са плод на личните ми спомени и наблюдения. Повечето от действующите лица са истински личности от Сопот, с други или преиначени имена.“
Титулна страница на „Под игото”.
В началото на 1889 г., скоро след като българското правителство амнистирало политическите емигранти, Вазов решил да се завърне в България, но преди да потегли от Одеса, за да избегне проверката на турската митница, изпратил ръкописа на „Под игото“ чрез съдействието на един бивш руски дипломат в България до руското посолство в Цариград. „В София – разказва Вазов – недовършеният роман бе затурен в книжата ми, нито мислех да го дописвам, а още по-малко да го печатам: в България русофобският дух царуваше, а някои глави на романа бяха напоени със симпатия към нашите освободители. Да се каже добра дума за русите тогава се считаше акт на предателство.“
Но тъкмо в този момент се състояла една среща, която се оказала съдбоносна. В началото на м. май 1889 г. Иван Шишманов неочаквано посещава Вазов и му прави предложение да отпечатат романа в новото издание, основано от Министерството на просвещението – Сборник за народни умотворения:
— Ние желаем да напечатим романа ви там.
— Но той не е готов още: само първата му половина е написана.
— Ще напишете и втората. Недейте ни отказва. Как му е названието?
— Не съм го намислил още.
— То е най-лесна работа.
Вазов разказва за начина, по който е избрал заглавието на романа си: „Аз имах не едно, а десетина имена (между друго и „Кървава заря”). Един ден ги написах в Одеса на едно листче и предложих на приятели да си изберат кое харесват. Всички харесаха най-първото „Под игото”. Него взех и аз.”
Печатането на първата част на романа „Под игото“ продължава няколко месеца – до края на октомври или началото на ноември 1889 г. Излиза в първия том от „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. В „Книжовния отдел“ е поместено началото на „Под игото. Роман от Ив. Вазов, част I“. По молба на Вазов една част от тиража (около сто екземпляра) била оформена като отделни отпечатъци.
Ласкавите отзиви за публикуваната първа част насърчават автора и той се заема в кратък срок да завърши произведението. Силни болки в едното око не му позволяват да работи сам и той е принуден да диктува продължението на своя брат Борис Вазов, по това време ученик в гимназията. В спомените си Борис Вазов разказва:
„Първата част от романа беше вече дадена под печат в „Сборник за народни умотворения“, издаван от Министерството на народното просвещение. За да ускори завършването на романа, брат ми ме ма кара да пиша под негова диктовка. Дълго време той ми диктува. Тогава бях ученик в пети клас на гимназията и умеех да пиша доста правилно. Останало ми е впечатление за силната памет на брат ми, когато се касаеше да добави, поправи или се съобрази с нещо в текста, без да може да прочете той сам страниците. Той ми посочваше с голяма точност на кое място трябва да се нанесат поправките.“
Илюстрация на Рада Госпожина.
Така романът бива окончателно завършен и още през следващата година е напечатан във втората и третата книга на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. С това обаче творческият процес не прекъсва.
Първото самостоятелно издание на „Под игото“ като отделна книга излиза в Англия, в поредицата „Международна библиотека“ на лондонското издателство „Хайнеман“, 1893(4) г., почти година преди българското книжно издание.
Първото самостоятелно издание на „Под игото”
Първото самостоятелно издание на български език на „Под игото“ е дело на книжаря и издател Тодор Чипев. Неговата книжарница се обособява като своеобразен културен център в сърцето на София, където се срещат Иван Вазов, Стоян Михайловски, Кирил Христов, д-р Кръстю Кръстев, Елин Пелин, Елисавета Багряна, Дора Габе, проф. Михаил Арнаудов, проф. Петко Стайнов, Ана Каменова, Тодор Боров, Илия Бешков, Пенчо Георгиев, Александър Поплилов, Дечко Узунов и др.
През 1894 г. Т. Ф. Чипев публикува „Под игото“, а до края на живота си издава общо около 20 отделни книги с Вазови творби. „Сефтосах се с него: издадох му два тома „Повести и разкази“. После го попитах защо си играе и печата романа си „Под игото” на части в „Сборника за народни умотворения” – да вземем, че да го издадем в отделна книга. Той възприе това, но изказа съмнение… Скъпо щяло да излезе, още повече ако ще плащам и на художниците, все големи: Антон Митов, чеха Мърквичка и другия чужденец Обербауер. Аз се съгласих на всичко и наистина хонорарът и изобщо харчът беше тлъстичък. Поиска ми по двеста лева на кола при 33 коли. Правете му сметката. Дадох ги от все сърце, без пазарлък.“
Договорът, който подписват Иван Вазов и издателя Тодор Чипев е с дата 11 април 1894 г. В него се уточняват параметрите на бъдещото издание: да бъде отпечатано на луксозна хартия, с 25 илюстрации в 3000 екз. тираж. Също така е посочен авторския хонорар, който възлиза на 2500 сребърни лева, както и екземплярите, които ще получи автора – 25. На титулната страница се уточнява, че изданието е „второ”, появява се и подзаглавие: „Роман из живота на българите в предвечерието на Освобождението“. Пристъпвайки през 1894 г. към подготовката на „Чипевото“ издание, Вазов нанася множество редакции над текста: съкращава, обединява или преработва отделни глави, размества някои пасажи, отстранява не напълно издържаните или неубедителни в художествено отношение моменти в развитието на действието, уточнява някои детайли в описанието на обстановката и героите и усъвършенства творбата по отношение на стила.
Що се отнася до илюстрациите към романа, артистът Иван Попов разказва в спомените си, че по молба на Вазов няколко души артисти от трупата „Сълза и смях“, между които и той самият, се съгласяват да участват в снимките за романа „Под игото“. Снимките се правят в ателието на придворния фотограф Ив. Д. Карастоянов в присъствието на Вазов и под непосредственото ръководство на художниците от Рисувалното училище – Мърквичка, А. Митов и Обербауер. Вазов, когато разглеждал стъклото от снимката на Боримечката, извикал:
— Ха-а-а! Тук е станала голяма грешка, г-н Карастоянов. Боримечката не може да остане тъй. Той трябваше да бъде с широко отворена уста и да представлява момента, когато силно се провиква: „Хора бре! Ще пукне топчето, майка му стара, та да не се уплашат жените и дечурлигата. […] Драги Попов, трябва да се облечете и гримирате наново в ролята на Боримечката, трябва да се поправи грешката.
Въпреки обясненията на художниците Мърквичка и А. Митов, че това не е необходимо, защото при ретуширането на снимката те ще отворят устата на Боримечката според желанието му, Вазов настоявал: „Не, не, няма да бъде – Вместо с пушка той е с овчарска тояга!
— Вижте, вижте, г. Митов…
— Е, да, да – тук имате право г-н Вазов. Устата можем да отворим, но ръцете малко неудобно ще бъде да ги разтворим и да им дадем нова форма.
Илюстрация на Боримечката.
— Хайде, хайде, Попов, то се видяло, че ще става нова снимка.“
Съвсем скоро след това, на 16 юли 1894 г., в пресата се съобщава за излязлата от печат книга на Вазов: „Под игото. Роман из живота на българите в предвечерието на Освобождението. В три части. С 25 илюстрации в текста. Изработени от Пиотровски, Обербауера, Митова и Мърквичка. 2. изд. София, Т. Ф. Чипев, 1894, 507 с.“
В съобщението се казва: „Вместо да оценяваме литературната стойност на поменатий роман, ще се ограничим само да кажем, че европейский свят се е произнесъл върху това, защото романът на г-н Иван Вазов е преведен на няколко иностранни язици и списателят, за чест на България, си е направил едно европейско име. Книгата е изпечатана доста чисто. Илюстрациите са сполучливи, ако не изящни.“
Така започва пътят на вечната книга на България.
Още интересни факти, свързани с историята и преводите на романа ще научите по време на предстоящата (през м. октомври) изложба в Университетска библиотека „Св. Климент Охридски”.
Автор: д-р Малина Димитрова
Източник: БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ