„Само до няколко дена работите с Ковид 19 така ще се извъртят, че заразените ще започнат да изпитват срам – че тежат на здравната система и я претоварват, срам, че са допуснали да се заразят.
А близките им няма да смеят да звъннат на Спешна помощ, защото вече най-подробно знаят каква е технологията – след всеки заразен – нови облекла, дезинфекция на линейката, обеззаразяване на входове и апаратури и така нататък“, пише поетът Николай Милчев в социалната мрежа Фейсбук.
„Толкова сложна работа, че просто на човек да му е жал да се обади за линейка.
Ден след ден ние затъваме в процедури и технологии. Вече знаем наизуст в коя болница колко легла има, а пък всъщност няма, кои болници приемат заразени и кои си правят оглушки, колко много липсват медицински сестри и санитари, колко възрастни и малко са лекарите. И ни се подпалва главата, и не смеем нищо да питаме.А трябва да питаме – къде бяхте всички вие, господа от НОЩ-и и министерства, през тези шест месеца? – На почивка в Гърция или по вилите си на морето и в планината? Или на гости на парите си в чужбина?Моят шурей от Арчар Видинско ли трябваше да предвиди всичко това?
Къде са ви превенциите, къде ви е логистиката, къде са ви противогрипните ваксини, къде ви е генералската чест и професорската компетентност?Хубаво и трогателно е, че медиците светкат с фенерчета вечер пред болниците и с това ни казват да внимаваме. Но не е лошо да ги попитаме защо не отидат да светкат пред Министерството на здравеопазването и пред Здравната каса и не само да светкат, ами да искат осветяване на всички дейности, свързани с Ковид.
И най-важният въпрос – защо, хуманисти такива, премахнахте безплатното здравеопазване? Защо посегнахте на най-ценното достояние за човека – здравето и живота? И никакви, ама никакви приказки, че нямало безплатен обяд, не важат. Защото обядът на нашите хуманисти папагали с тлъсти банкови сметки е толкова скъп, че направо е безценен – като живота. За тях животът е обяд. А обяда сме го платили ние – с кръв и сиромашия, с бягства и смърт.Ден след ден ще продължим да затъваме в технологиите на болестта, в нови ковид проблеми и в нови невъзможности.
И ден след ден, като научим колко са заболелите, ще ни се свива сърцето и ще си казваме: Аз съм виновен! Аз вчера ходих до магазина. Аз вчера говорих с комшията. Аз си мисля, че е глупост децата ми да си стоят вкъщи и да казваме, че това е училище. Аз съм виновен, че всичко буксува и не проумявам как така всичко ни е наред.
После някой пак ще ни наругае и ще ни сложи с лице към ъгъла и с вдигнати нагоре ръце – да изкупуваме вината си. А ние ще си траем и ще мигаме уплашено и благодарствено пред телевизорите.“
