Народът трябва да произвежда блага, а не да се дърли в парламента
Пророчествата на големия политик и банкер от миналото Атанас Буров
Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.
– Господин Буров, как се постигна стопанското замогване на България след Европейската война?
– С голяма мъка. Защото западният човек държи здраво калема и си прави добре сметката. Той не инвестира нито лев, нито грош, когато не е абсолютно сигурен, че за лева ще получи десет лева, а за гроша – лев. Сметка, бабан. Без сметка няма прогрес. Парата преди всичко трябва да се гарантира, застрахова, подсигури и тогава всичко друго. В София имаше фирми като „Беров-Хоринек“, като „Добруджа Ориент“, „Харалан Иванов Радановски“, „Балканска копринена фабрика“, „Табак“, „Златен петел“ на братя Панижел (той бе на улица „Леге“ №13), един прекрасен магазин. Нашите фирми веднага се свързаха с Европа и поискаха съюз с крупни търговци там. Ония поставиха едно условие – да се въдвори в България мир. Да има сигурност и спокойствие на гражданите. На търговците. Да има тихи, спокойни улици, та като заключиш магазина си и склада си вечер, да се прибереш вкъщи спокоен, че никой няма да ти разбие витрината. Това искаше западният капиталист. Той друго не щеше. Той търсеше къде да пласира капиталите си. И това бе стимулът, който го пращаше при нас, при българите. Защото нашият пазар бе гладен.
Нашият пазар бе опразнен.
На Запад имаше пари, стоки и желание за търговия, но тук нямаше спокойствие. 1919 година през май се основаха в София Комунистическата партия и Комсомолът. Основаха се много синдикални организации. А това плашеше Запада. И Западът искаше гаранции от правителството на Теодор Теодоров. Той не можа да му ги даде.
– Защо?
– Защото пипаше с мека ръка и не искаше да си създава ядове на стари години. Правителствата си правят своите сметки. Той бе демократ. Той бе широк човек. Искаше да кара по старите методи с парламент, където да се карат и бият, но да има демокрация. Да има парламент, в който да се коват закони с кавги и спорове. А новото време налагаше нов стил, нов режим, нов парламент. Западът уважаваше Теодор Теодоров като демократ. Но не можеше да го уважава като далновиден политик. Той например отказа да подпише мирния договор в Париж. Хвърли писалката и заяви, че няма да подпише такъв позорен акт. И бе прав. Но времето налагаше да се подпише. Защото без мир няма просперитет. Няма напредък – идва анархия и агония. Западът – главно Лойд Джордж, Клемансо, Уилсън, всички искаха мир. Искаха да търгуват свободно, но при едно условие – правителството да държи здраво положението, да има желязна ръка и да не допуска да му диктува улицата.
И случаят сам дойде. Правителството на Стамболийски бе съставено на 6 октомври 1919 година, през ноември той подписа мирния договор в Париж. Но на 24 декември стана митинг, станаха стачки, започна железничарският поход за високи заплати и подсигурено положение. Тази стачка бе върховно изпитание за правителството на Стамболийски и за народа. Ако той омекнеше и приемеше условията на железничарите, на техния синдикат – Западът щеше да се стъписа. И да разбере, че това не е човекът с желязна ръка и с демократична душа. Не. Той, Западът, следи всичко, следи с голямо внимание и не греши. Западът уважава силните личности и силните правителства. Западът затова харесваше Стамболов, защото той доказа, че е силен човек и не признава ни Русия, ни руския цар, ни руското влияние в България. Западът разбра, че това е силният мъж… И го крепи цели седем години.
Силният мъж държи здраво армията, политиката, икономиката. Именно Стефан Стамболов в 1892 година даде сто милиона лева, за да организира Първото пловдивско изложение, и спечели авторитет чрез него. Доказа, че България иска да търгува, иска да купува и да продава, иска да дава зелена улица на търговията.
Панаирът значи търговия. Панаирът значи стопански възход.
Ще разбереш, господин Памукчиев, има ли стопански просперитет в една страна само по две неща. Първо – по железниците u: ако са занемарени, бедни, окаяни – значи зле е. Ако са чисти, бели, здрави, нови – значи богата е. Второ – по търговията, по панаирите. Има ли много панаири в една страна – значи богата е. Аз в 1892 година видях в Пловдив такова изобилие, такова богатство, каквото никога не съм виждал. Западът, западният търговец, иска точно това – силен мъж на кормилото на властта, обуздана, сигурна нация, която да мисли само за работата си, за нивата си, за стадото си – народ, който да произвежда блага, а не да ораторствува из парламентите. Всеки може да се дърли в парламента. Вече ви го казах, господин Памукчиев – българинът има ужасна слабост, – като намери трибуна, да бъбри, да спори, да дрънка, да псува, да ругае, да напада противника си и да му отрича всичко, ама буквално всичко. И когато е на власт, да е нагъл, когато е в опозиция, да играе на обидена дева, на обезчестена Мадона – сакън, вие ме обидихте, вие ме засегнахте, вие ще ми се извините. Я си гледай чергата. Напрегни се. Спечели изборите и тогава диктувай положението. В парламента има един железен закон – там диктува мнозинството. Спечели, победи като Васил Радославов – и командувай. Спечели като Стамболов – и командувай. Ние в опозиция сме силни и нагли – когато правителството е слабо. Но сме тихи и кротки – когато правителството е силно. В 1927 година правителството на Сговора спечели изборите и наложи своята воля на малцинството, на опозицията. Но то изгуби изборите на 21 юни 1931 година и веднага пролича слабостта на българина, когато изпадне в опозиция – става жалко, смешно, хилаво и келяво недоносче. Закон на живота е да запазваш достойнството си винаги и всякога – при всички обстоятелства.
Стамболийски се справи бляскаво със стачката на железничарите. Арестува всички стачници и ги натика в казармите на 18 Етърски полк в Търново – три хиляди души, и около 2000 души в казармите на I и VI пехотен полк в София, в жп казармата и в затвора. Западът видя: „Това момче пипа здраво, може да му се гласува доверие.“ И тази именно стачка, в 1919-1920 година, тя именно оправи работите на България. Западът видя, че Стамболийски няма да позволи улицата да му диктува, да то командуват синдикатите, зад които пък стояха и широките, и тесните социалисти начело с Георги Димитров и Димо Казасчето.
Ако Стамболийски не бе проявил такава твърдост и суровост срещу стачниците, Западът нямаше да му повярва. Западът не обича улицата. Не обича диктата на тълпата, на синдикатите, на партийните котерии. Западът иска сигурно правителство. В България се отприщиха търговските вени. Започна да се прелива кръв от Запад в България. И се отвориха първите общи българо-френски, българо-италиански дружества, фабрики, банки. „Банка комерчиале италиано“ – тогава се съгласи да хвърля пари в България да отваря консервните си фабрики. Появи се червен пипер в чували. Появиха се хиляди ресторанти и гостилнички. Животът се съживи като след тежък зимен сън и ние си отдъхнахме. Появи се и първото тайно кабаре „Левант“… Това бе началото, г-н Памукчиев!
(Следва утре)