ма една страшна болест, която я няма в учебниците по медицина – синдрома „Ти ли ще ми кажеш“. Засяга основно нациите с ниска дисциплина – като нашата. И работи като автоимунно заболяване. Организмът някак се обърква – като при всички автоимунни болести, и блокира сам защитите си. Разликата тук е, че тая работа я върши инатът да не се спазват правилата. И така тялото започва да работи срещу себе си, разрушавайки собствените си системи. В описания тук клиничен случай – и всички системи в държавата.
Българинът хронично си страда от това заболяване. Той живее като анимационен герой, на когото нищо чак толкова лошо не може да се случи.
Всеки от нас е бил контактен с хора с подобна диагноза. Те са онези, които хвърчат с 220 км/ч по магистралите, често в аварийната и даже в насрещната лента. Тях не ги лови радар, не ги настига полицията, та коронавирусът ли ще ги догони?
Гледам тези дни по телевизията хора да обясняват как не могат да си стоят 14 дни под карантина у дома, понеже не можело да не се виждат с приятели.
Един дядо, току-що взел мижавата пенсия, обясни в централната емисия новини, че не го е страх от заразата – ей сега ще обърне една ракия и всичко ще е наред.
Други се емват семейно на пътешествия без страх от затворени граници – пара се е дало за екскурзията, как да се откаже човек заради някакъв си вирус, който даже не е сигурно, че ще го тръшне?
Чух дори един уважаван университетски преподавател да обяснява как пътувайки по света, пие аспирин половин час преди проверката за температура – ако случайно е с над 36.6, да не бъде засечен от здравните власти на летището.
Ей така се надлъгваме ние с коронавируса и с мерките за ограничаване на разпространението. С балкански бабаитлък срещу световната пандемия. И срещу собствената си държава.
Обаче ако, не дай боже, стане напечено и ни повали заразата, първо ще обвиним нея. Че не е осигурила маски. Че няма дезинфектанти в аптеките. Че не ни е построила за 3 дни болница като в Китай.
Не че не може. Не е рекъл премиерът, не е пратил бригадите и един-двама министри да следят изкъсо как върви работата. Обаче ние тогава ще питаме откъде са материалите и кой взе обществената поръчка. Веднага ще се намери нечия учинайка в управителния съвет на ентия подизпълнител. И ето ти блокирани процедури. И ще имаме болница за заразени с коронавирус, колкото имаме зоопарк. То и да има, „ти ли ще ми кажеш“ да ходя да гледам патагонска мара в зоологическата градина?! Аз съм я гледал, гледал, ще махне с ръка днешният Бай Ганьо. Даже без да се сети, че всъщност наистина я е мернал във витрината точно срещу входа на Природонаучния музей.
Обаче на кого му е сега до зайци със странни имена?! Болница ни трябва, бързо, като в Китай! Не че после не може да се избяга от нея – като жената от Инфекциозна, която не си дочака резултатите от теста.
Ама ако като в Китай дронове хвръкнат да ни следват из небето и високоговорител настоява да си сложим предпазна маска на улицата, българинът няма да си я извади от джоба. Той ще извади телефона и с няколко поста във Фейсбук как му се нарушават гражданските права и в каква полицейска държава живее до вечерта ще е събрал сума народ да протестира на ларгото на властта. Иди ограничавай тогава заразата…
В някакъв момент учените все пак ще открият ваксина срещу коронавируса. Но в славната си история българинът не е намерил лек срещу синдрома „Ти ли ще ми кажеш“. И не ми изглежда, че изобщо го търси.
Той не дава да го съветват на колко години да си прати детето на училище, нито как да си го гледа. Всяка политика, която се създаде, за да го подкрепя, му се чини антисемейна.
Той не ще да му ограничават пушенето – нищо, че е вредно за всички.
Въобще не обича да му казват как точно да си строши главата. Това го умее най-добре и сам.
Ще растат случаите на заболелите. Ще има жертви на коронавируса. Но не той ще ни затрие, а съпътстващото заболяване – синдромът „Ти ли ще ми кажеш“.
Източник:марица