Малцина познават актьора, който изгражда себе си като авторитет – в семейството и театъра. За себе си той е кратък: „1,93, от София, с две деца. Висок, недоверчив, оптимист, едно добро момче от Овча Купел.“
Любовта е тема, която Захари не повдига често. Вярва, че щастието обича тишината. Началото на своята приказка поставя в театъра. С любимата му жена Диана Алексиева се среща на промоция на албум, решава да я покани на среща, не къде да е – а на мястото, където реализира най-големите си професионални успехи, пише „Телеграф“.
След нея отиват на вечеря. Прави откровението, че го е впечатлила с усещането си за стил – цялостна визия, поведение, отношение… Категоричен е, че обичта им като вечно лято трудно би се събрала в книга, в описанието за половинката си е крайно пестелив и в същото време достатъчно изчерпателен – красива умна и перфектна майка.
Преминали през различните фази на любовта днес се радват да успеха да бъдат заедно, да имат стабилно семейство и две дечица. „Децата са отделни личности, аз не съм от тези бащи, които са преподаватели, които учат децата си на разни неща. Аз съм лош преподавател, но не съм лош баща. Искам да не ги е страх, да знаят, че всичко им е по силите и животът е хубав“, казва Захари пред Нова.
Споделя, че те прощават всичките му несъвършенства, а сякаш като необходимост е желанието му да бъде все по-добър и по-добър – заради тях и себе си. Да е авторитет. Амбиция, която вероятно е имал и неговият баща. „Аз загубих баща ми преди няколко години. Връщайки се назад баща ми не е, особено тяхното поколение бащи, не са активно отглеждали децата си, така да се каже. Гледа те майка, баби… Обаче се оказва, че той е присъствал и отговарял за най-важните събития в живота ми, там където трябва да се насочат или бутнат, или да се решат – той е бил там. Днес бих поговорил с него, бих му поискал съвети, бих го питал как трябва да се постъпи в една или друга ситуация“, споделя Бахаров. Това е една от причините да създаде подобна близост със своите деца, да бъде част от важните моменти и, разбира се, да има възможността да им даде правилните съвети в правилно време.
През август Захари ще влезе в клуба на 40-годишните. Невярващо за самия него мисълта го плаши, ограничава действията и придава тежест на решенията, които взети на този етап изглеждат една идея по-сериозни. Връща лентата назад, припомня си мечтите, някой, които вече биха се реализирали трудно, а други отдавна са в графа невъзможни. „Аз очаквах от себе си да го приема много по-спокойно, много по-мъжки… Нищо от това не стана. С два крака съм в кризата. До ушите. Изразява се в това, че остарявам, никак не ми е приятно. Става така, че изборите, които съм направил до тук, решенията, които съм взел, вече изглеждат окончателни. Вече нещата много по-трудно се променят, посоката много по-трудно се сменя. И това бих казал ме плаши. Примерно, едва ли вече в този живот ще стана баскетболист или пианист – ето за пианист е абсолютно късно. Дилемата е дали трябва от сега нататък живота да го бутам в посока, която искам или трябва да го оставя да ми се случва“, казва Захари.
Признава, че в света на възрастните има някои неща, които не са особено приятни – отговорността за изборите, които прави е едно от тях. Харесва контрола, като дете на прехода осъзнава благата, с които разполага и не смята да се задоволява с по-малко в бъдеще от това, което е имал до момента. „Парите са важни дотолкова, доколкото липсата им и проблем. Аз не обичам да мисля за пари, не ми е приятно, единственият познат за мен начин е да имаш, като нямаш става проблем. Гладна мечка хоро не играе, а на мене ми се играе хоро, нали… Тази бедност,в която израснахме, тази мизерия, този отврат е белязал нашето поколение. И ние сме много по-внимателни що се отнася до материалното, понеже си спомняме. Гледам по-младите, те не го приемат толкова на сериозно, не им пука – може би за хубаво, но ние сме много уплашени от тази бедност и аз включително“, казва още той.
Като дете не е мечтал да бъде актьор, професията го завладява късно. Спомня си за ученическите години с лека усмивка, разкриваща безвремието на духа и лудориите, които до днес провокират радост от изживяното по онова време. Не е бил добър в спорта, разчитал е на чувството си за хумор. Казва, че е бил разумен, чак послушен – не, но винаги е можело да се разчита на него. В класа е бил част от лидерската групичка, изпитвал е тайната нужда да бъде харесван, което свързва със суетата, пазена в тайна, същата, която има смелостта да си признае, че изпитва и днес. За вярване или не -не познава провала.
„Нямам такива опции. Не съм устроен така. Не ги приемам за провали. Понеже няма начин да не съм се провалял изглежда е въпрос на възприятие. Като нямаш файл за провала, нямаш и за успеха. Еднакво несъществуващи са. Но имам постижения – като моноспектакъла „Чамкория“, като „Дзифт“, който е един много, много хубав филм“, смята Зарахи. За звездния си миг на сцена казва: „Не помня конкретен момент. Усещал съм се на сцената, усещал съм времето, което почна да тече по един друг начин. Извън себе си съм, без да говоря за превъплъщения и тогава съм разбрал, че го мога. За секунди, минути или отвреме навреме. Защото много хора, които се смятат за успешни актьори са всъщност технически лица, които лъжат през цялото време. И аз съм имал опасение за себe си, че съм бил много добър техничен лъжец. Имал съм случаи, в които да се убедя в обратното. Достатъчно добър съм, че да не се налага да се слагам в скала от 1-10. Нашата професия е такава, че ако си актьор от едно до десет не означава нищо, а ако не си – може да се занимаваш с от едно до десет колкото искаш, защото това няма никакво значение.“ Смята се за щастливец. Успява, защото се ръководи от едно просто правило – че дори да стоиш на едно място не бива да спираш да тичаш. Единственият път към достойния финал.
Източник:.show.blitz.bg