Замислете се колко щастие има в думите “Изписахме я!” ТАЗИ история е малко по-дълга, но така се получи. Не питах баща ми дали мога да я разкажа. Не питах и колегите му. Може и да се обидят. Но ще поема риска.
Твърде важна е и ми се ще да не я замитаме под килима. Дано не ви разочаровам, но в нея няма да се разказва за фрапираща лекарска небрежност, не става дума и за извергите в бяла престилка, които точат здравната каса. Липсва екшънът.
Самите герои не са медийни хора, не гостуват по студиата, не са инфлуенсъри, блогъри, влогъри, депутати, абе не стават за тази работа, медийната. Стават само за спасяване на хора
Разбирам случайно за Момичето. Разхождаме се и разговорът сякаш случайно тръгва натам. За мен може би е случайно, а баща ми може би иска да сподели. Разказвал ми е стотици такива истории, но сега е различно. Гласът му е различен. Изгубил е онази някак служебна нотка, с която ми разказва за най-страшните случки в болницата. Няма я онази тренираност на гласа му, която някак го пази от лудостта.
Споделяйки, той допуска емоцията в гласа си и това ме разстройва. Не съм свикнал да виждам разклатена внушителната кула на световния му професионализъм (това не са кухи думи, а факти!).
А иначе историята може лесно да се обобщи – 28-годишно момиче с усложнения от грипа постъпва в болницата му и започва луда битка за живота му
Без да го осъзнавам, аз също превръщам съдбата на това момиче в моя грижа. Чакам да минат ден-два и питам как е тя. Стискам палци, моля се наум. Това е единственото, което мога да направя. И сега се сещам, че до последно не попитах как се казва. За мен тя е просто Момичето, което баща ми опитва да спаси.
А каква битка е само, скъпи приятели! Минават дни, после седмици. Тя ту е по-добре, ту рязко се влошава.
Майка ѝ отива в болницата, за да раздаде дребни подаръчета. Тя, мама, само това може да направи, въпреки че би преместила Земята, само и само да се спаси момичето ѝ. Но няма как да стане с вълшебство. Носи подаръчета и се моли. Всичко друго е в ръцете на баща ми и другите лекари.
И те се борят. Тихо, анонимно, но лъвски
Ту намаляват кислорода, ту го увеличават. Вливат антибиотици, обдишват и не спят през нощта.
Да, скъпи приятели. Баща ми една сутрин се върна от нощната смяна и каза: “Не съм мигнал цяла нощ, но Момичето е по-добре!”.
Зарадвах се вътрешно и после се сетих, че няколко дни по-рано пак ми беше казал същото – безсънна нощ, но и малка победа.
Знаете ли какво е да не спите през нощта? Аз знам. Едно време давах нощни дежурства в агенция Фокус. Бях на 23-24 г., но тогава ми побеля косата отстрани. Може и да е случайност, а може и да не е. Спомням си само как се носех като парцал на другия ден. А баща ми сега ще празнува 61, но бичи нощни като луд. И не като мен едно време – да дремя над компютъра и да пускам тъпи спортни новини. Пищят апарати, болни умират, други пристигат и се спасяват, а на едно от леглата лежи Момичето и чака да бъде спасено.
И те го спасиха, скъпи приятели! Баща ми и колегите му го изтръгнаха от лапите на смъртта. Направиха чудо, за което няма да се пеят песни и да се правят репортажи. Свършиха го професионално, тихо и почтено – както професията изисква от тях.
“Изписахме я”, кратко и ясно отсече баща ми една сутрин.
Каза го някак между другото, точно както и започна тази история преди не помня вече колко дни. Толкова хора е спасил на този свят, че подобни събития не му правят впечатление. Представяте ли си за какъв човек става дума?
И можете ли да опитате само за миг да усетите колко много щастие и надежда има в думите “Изписахме я!”.
Източник: 24часа