Искра е на 44, зодия Овен, омъжена, филоложка с руски, чешки, английски и немски. Живее с мъжа си и двете си деца в панелка, отопляват се с твърдо гориво, защото са само на една заплата. Ще кажете какво толкова, това е почти нормална ситуация в момента у нас.
Малката разлика от приетото за нормално обаче е, че Искра се е лишила сама от професията и кариерата си, за да се посвети изцяло на дъщеря си – седемгодишната Мария енапълно сляпа и почти не чува. Това означава, че не възприема 90 на сто от информацията за околния свят.
Знаете ли как общува това дете?
искра и малката мария
С прегръдка – неистова, страшно искрена, просто нечовешка прегръдка. Вкопчва се с ръчички и крачета, опипва лицето, косите, ръцете на човека и ако го хареса, усмивката не слиза от лицето му.
Историята на краткия досегашен живот на Мария е история на жестоко страдание. И на една непомръкваща надежда, подклаждана от любовта на близките й.
Всичко било предрешено преди 17 години, когато Искра Влахова родила сина си Александър. Едрото бебе се раждало в продължение на три дни, през което време акуширащите не правели друго, освен да скачат върху корема на майката.
Детето най-накрая се родило живо и здраво, но Искра била с тежки разкъсвания и кръвоизливи на почти всички вътрешности. После й казали, че с матката й станало нещо, но никой не уточнил какво.
Десет години по-късно тя решила да има второ дете. Забременяла и гинеколозите твърдели, че няма никакви проблеми и всичко е наред. По едно време обаче започнали да виждат на видеозон някаква преграда в утробата й, но детето е живо и се развива нормално. Единствено я съветвали да ражда със секцио.
Искра се чувствала прекрасно, лекарката, която следяла бременността й, също я окуражавала, че всичко е наред и като наближи терминът, ще планират секцио.
В началото на август, когато Искра е към края на шестия месец, лекарката й отива на море. Още същата вечер изтичат околоплодните води на бременната – „Аз съм наистина голям карък, нали“.
Викат Бърза помощ, откарват я в АГ – болница „Тина Киркова“. Като разбират в кой месец е, сестрите започват да крещят, че това е аборт, а не раждане. Въпреки това дежурният лекар нарежда да й бият инжекции за задържане. Денят е петък – Искра лежи в родилното отделение с изтекли води и с инжекции за задържане с единствената утеха, че бебето все още е живо.
Минават събота, неделя, в понеделник Искра влиза в седмия месец от бременността, продължават да й бият инжекции за задържане. Край нея жените раждат и си отиват, минават всички планови секцио. Тя започва плахо да настоява да й направят и на нея. След известни колебания дали пък да не я оставят да си ражда по естествен път, решават да режат. Със спинална упойка, която не я хваща, и тя усеща целия кошмар на болката.
Малко преди да я упоят с пълна анестезия, чува, че детето е момиче, 800 грама и няма да живее.
След три часа се свестява в реанимацията и докторът, който е асистирал при раждането, й казва: „Плацентата ти беше сраснала и прегъната на четири. Добре, че оперирахме, защото плодът вече не се е хранел и е можел да умре в теб.“
За детето – нищо. Искра непрекъснато питала за него, отговаряли й, че е изкарало още един час, но били категорични, че няма да го бъде. Държали го в детско отделение.
На втория ден след раждането Искра успяла да измине с помощта на две сестри 20-те метра, които я делели от дъщеря й. Видяла я.
„Цялото увито в памук и се вижда едно личице и всичко си има – и косичка, и миглички, мъничката ми.“
Искра обяснила това на мъжа си през прозореца на болничната стая. Той обнадежден хукнал да урежда да преведат бебето в Института по педиатрия – след три дни го преместили с перспектива за живот 0.
Искра помолила бащата на своя приятелка, известен професор педиатър, да отиде да го види и да каже има ли надежда. Той бил категоричен – няма, детето е било объркано след раждането, не е било интубирано, не са го подложили на интензивна терапия веднага, а изминалото време е фатално.
Искра се сринала – родилка с родилките в АГ-клиника, но без бебе.
Когато носели кърмачетата на майките им, тя се втренчвала през прозореца, за да скрие сълзите си. Нейното просто отказвали да го признаят за човек, до седмия ден не го записвали, а го водели аборт. Беряло душа в педиатрията и никой не давал никаква гаранция, че ще го бъде.
Една сутрин Искра отворила очи със съзнанието, че е седмият ден от раждането на дъщеря й. Веднага поискала да я запише, защото тя била все още жива. Отказали й. Записали я на 8-я ден, 15 август, Голяма Богородица – името си дошло от само себе си – Мария. Иначе е родена на 7.
Веднага след като я изписали, Искра отишла с мъжа си в микропедиатрията да види своята мъничка Мария. Още от вратата ги започнали: „Защо сте го държали това дете три дни без интензивни грижи? То няма вече никакви шансове, каквото и да го правим!“ Сърцето на майката се гърчело в конвулсии, имала чувството, че някой й изпомпва въздуха.
Когато обаче видяла Мария в кувьоза гола-голеничка, щяла наистина да умре. Повярвала, че всемогъщата природа наистина не е предвидила това същество да оцелее. Дланите на бебенцето били по един квадратен сантиметър, пръстчетата му – по-тънки от кибритени клечки. Но иначе живичко, лежи си кротко и гледа, хранят го със сонда.
Една лекарка – д-р Ралица Георгиева – бдяла денонощно над него. Месец и половина не се прибирала вкъщи, буквално държала живота на бебенцето в ръцете си. На Искра разрешавали само по едно посещение на ден, а иначе тя по три пъти звъняла по телефона за информация.
Един ден й забранили да влезе при дъщеря си. После разбрала, че бебето е направило пневмоторакс на белия дроб и било отново в критично състояние. Мария до днес има белези по гърдичките от многобройните правени й тогава дренажи.
През това време големият син на Искра, Сашо, бил при баба си на село. По едно време спрял да й се обажда, когато звъняла по телефона. Досетила се, че има нещо, което крият от нея, тя се засилила да го види. И го заварила целия в превръзки – каквото можал с детските си лудории, постигнал.
Искра тутакси се тръшнала до него с такъв кръвоизлив, че този път била наистина сигурна, че умира. Прибрали я с линейка. Успели да я свестят и когато като в мъгла видяла мъжа си да се навежда над нея в реанимацията, Искра промълвила: „Лазаре, сега Мария ще се оправи…“
Той не повярвал, но точно след три дни от микропедиатрията му съобщили, че момиченцето е прескочило трапа и започнало да дърпа напред и нагоре – да диша самостоятелно, да се храни не със сонда, а с биберон, да наддава по 100-200 г на ден. Вярно, на четири антибиотика, но все пак расте.
„Тя е най-дълго държаното в кувьоз бебе – 5 месеца и половина , – казва майката. – Чак като стана на три месеца, лекуващата лекарка, тази всеотдайна д-р Георгиева, започна да говори за бъдеще. И за пръв път от много време насам си позволи да остави Мария на колегите си, да не бди над нея денонощно.
Тогава обаче се случи отново нещо ужасно – установиха, че Мария е с мозъчен кръвоизлив, който може би е получила още при раждането. С шансове само 10 на сто успя да се пребори и с него. Аз бях сигурна, че отново ще оцелее.“
Бебето наистина оцелява. До следващия път, до следващата немарливост на някой от хората, които се грижат за него. Една нощ след последното хранене в 12 часа Мария не е изчакана да се оригне и е сложена по гръб. Повръща, вдишва и се задушава. Не се знае колко време се гърчи в конвулсии и мозъкът й е без кислород.
Когато я намират, настъпва паническо тичане. Интубират я и някой врътва кранчето на кислорода на максимум. Това е най-сигурният начин да се спукат съдовете, които хранят очите и ушите. Така отиват на вятъра неколкомесечните усилия на д-р Георгиева, която ден и нощ лично дозира внимателно кислорода, за да запази зрението на детето.
Няколко дни след този инцидент започват да говорят на Искра и Лазар, че бебето им има проблем със зрението (за слуха още не се досещат) и трябва да иде на консултация при офталмолог. Изпращат ги при известен професор, който бодро съобщава, че Мария няма рак на очите и зрението й не е унищожено до края.
Че с 20 диоптъра на едното око може и да вижда нещичко… После предприема манипулация с течен азот, вкаран директно в окото, за да ограничи дегенеративните процеси. Прави я без упойка. Седем души държат Мария, която е само 2,100 кг.
Писъците й се чуват сигурно от ИСУЛ до паметника „Левски“…
„Най-голямата ми победа е, че излекувах психиката на детето си, че я върнах в нормален вид – казва сега Искра. – До петгодишната си възраст тя ядеше само с биберон. И досега не иска да поеме каквато и да била твърда храна. Представяш ли си какъв ужас е изживяла от всичките интубирания, сонди и какви ли не драстични манипулации, всичките правени без упойка!“
Майката ми показва снимки от всички досегашни възрасти на Мария – първите са правени още в кувьоза. На някои бебенцето седи извито като дъга, подпирайки се на главата си. Лекарите обяснявали, че по този начин инстинктивно осигурява приток на ликвур към мозъка си.
Сега Мария е на седем години. Слабичко, височко момиченце с остра черна коса и много изящни черти на лицето. Сменя млечните си зъбки като всички свои връстници. Ходи сутрин в училището за слепи деца, след обяд – в училището за глухи, защото никъде у нас няма специалисти, които да обучават деца с множество увреждания.
Майка й е непрекъснато с нея. Вече е спряла да се взира с надежда в очите й – те са безвъзвратно мъртви. Всъщност надеждата все още не е мъртва – Искра следи всички новости в офталмологията и ми съобщава, че в Германия вече присаждат не само роговица, но и ретина. Убедена е, че има смисъл в клонирането на органи.
На тригодишна възраст са правили в Германия сложна операция на Мария – от нея имат само много подробна епикриза и продължил доста време навик на детето да стои само със затворени очи. Когато се прибрали от Германия, братът Сашо грабнал Мария от вратата, двамата се прегърнали и не давали никой да ги раздели.
„Тоя Сашо е най-големият ми късмет в живота – казва Искра. – Видя за пръв път сестра си, когато вкарахме в микропедиатрията поп да я кръсти. Една ясновидка беше предсказала на майка ми всичко с най-голяма точност – и раждането, и пола на детето, и името… И беше настояла да го кръстим, та да оживее.
Попът не искаше по снимка да извърши ритуала, та с голям зор уредихме да го пуснат в отделението. Синът ми много искаше и той да дойде и го допуснахме само при условие, че ще си заключи устата. Като видя обаче Мария, засия от възторг и поиска със знаци да му разреша да каже нещо.
Прошепна: „Много е хубава, мамо, нашата е най-хубава!“ Оттогава досега не е променил мнението си. Слага я на коленете си и й говори: „Ти си най-сладка на света. Ти си по-сладка от себе си…“
Сашо е вече на 17. Учи в Търговско-банковата гимназия. От време на време успява да се хване на работа като рекламен промотър. С първите изкарани пари купил на сестричката си витамини и хранителни добавки.
И той заедно с Искра и Лазар дълго е заничал в очите на малката Мария, когато я прибрали от болницата вкъщи. Дълго е искал сестричката му, ако не го вижда, поне да го чуе. Когато Мария не проговаря до 2-годишна възраст, правят скенер на мозъка й.
Когато съобщили на близките, че бебето и не чува , Искра за пореден път се разпаднала на съставните си части. Но не за дълго. Спомнила си как, когато изписвали бебето от болницата, й предложили да го даде в дом за деца с увреждания и как тя за малко не се хвърлила да се бие.
С всички възможни заеми от приятели, с помощ от фондации купили на Мария скъпия слухов апарат, с който според лекарите можело да се възстанови 30% от слуха на едното ухо. Но проблемът си остава – никой в България не знае как да учи едновременно сляпо и глухо дете да говори. В Русия има школа и канят Мария там безплатно, но семейството няма пари за път и престой.
Единственият работещ в семейството е бащата, и то отскоро. Продали са всичко, каквото са могли да продадат, за да могат да си плащат най-елементарните неща. Въпреки това не се оплакват, не молят за нищо повече от нов закон за хората с увреждания, който да им даде по-голям шанс. В това число и на тяхната Мария.
Искра е приела съдбата си като предизвикателство. Смята, че е по-ефективно, а и по-евтино за държавата децата с увреждания да бъдат отглеждани в семейство, а не да вегетират в домове. Но държавата трябва да застане зад родителите – не само материално да ги подкрепя, но и да им позволява донякъде поне да се реализират и като професионалисти.
Колко хубаво би било да има поне една детска градина за слепи деца, дори полудневна, мечтае Искра. Или на децата с увреждания да се полагат някакви средства за придружител, както е при възрастните. Тя членува в Националната асоциация на сляпо-глухите, в Асоциацията на родителите на деца с увреден слух, в Асоциацията на родителите на деца с намалено зрение.
Пише предложения за национална стратегия за децата с увреждания. Споменава, че някак си е била подготвена за всичко това – баща й, инж. Иван Влахов, 20 години е бил зам.-директор на Института по ортопедия и цял живот е бил свързан с инвалидите.
Той е един от създателите на изкуствената става, той е човекът, създавал поминък за слепите и глухите в България. И съдбата сякаш е решила дъщеря му по неволя да продължи неговия път. Макар че засега в България да имаш болно дете е равносилно на доживотна присъда. Без право на обжалване.
ЕДНА ГОДИНА ПО-КЪСНО
На 26 април 2004 година малката Мария трябва да замине за Германия, където водещ офталмолог ще прецени дали има шансове да прогледне след операция на очите. В немската клиника знаят за случая от нашето списание и от шоуто на Слави Трифонов. Преди това на 1 април, детето е поканено в Русия за обучение по специалната методика за сляпо-глухи. За пътуването да Русия, Германия, както и за консултацията са нужни средства, каквито семейството няма.
Затова отново напомняме, че на името на Мария е открита дарителска сметка в БУЛБАНК АД, клон КАЛОЯН, код БАЕ: 62175395/4038271219
Можете да са свържете с майката Искра Влахова на телефони: 02/582 589 и 098/668 938
Източник: eva