„Ти се омъжи за мама, не за мене“ – обича често да се оплаква полу на шега – полу на истина моят съпруг, щом види, че пак шушукаме нещо като отдавнашни заговорници със старата. И как няма. Вие може би не вярвате, но златни свекърви има. Моята е една от тях.
Преди шестнадесет-седемнадесет години аз я срещнах за пръв път в затвора, пред решетката. Дошла беше милата, да ме види – мен, годеницата на своя арестуван син! Не помня вече какво имаше в голямата й плетена кошница, но оная майчинска нежност, с която ме погали тогава, още топли душата ми…
Не зная защо е така, но има минути, които остават скъпи за цял живот и споменът за тях диктува понякога докрай отношенията ни към хората, с които сме ги преживели.
Първият ден, когато стъпих в дома на моята свекърва, беше празник. Посрещнаха ме като свой, отдавна очакван човек, като дъщеря, макар че и снаха не им бях станала още. Общата грижа – мъката по Васил, който продължаваше да е в затвора, ни направи много скоро скъпи една на друга. А когато дойде време да си вървя, баба Мария кротко сложи ръка на рамото ми:
– Остани чедо, къде ще се блъскаш само сираче по чужда работа и по чуждите къщи – остани тука да чакаш Васил.
Знам, че тогава плаках цяла нощ. Не беше от мъка…
Проясниха се дните сетне. Напълни се къщата ни с глъчка и детски смях, върна се Васил, агенти не ни дебнеха вече, а ние с моята свекърва все повече се привъравахме една към друга. Сега живеем пак заедно и може чудно да се стори някому – до ден днешен не сме се спречкали. Не че не е имало за какво, но умна е моята старица. Тя винаги знае кога да се намеси в общите спорове, какво да каже, кого да защити. А как гледа децата само! Децата са най-честият повод за тревоги и разправии – палуват, капризничат. Кажеш им едно – те вършат обратното. Баба им била казала, че и така можело – оправданието готово. Нервите не издържат и свадата между
„проклетата“ свекърва и снахата е неизбежна.
В нашия дом такива неща няма. Макар в душата си да е изцяло на страната на синовете ми, моята свекърва знае и строго да ги съди. Веднъж тя трябваше да поседи няколко седмици у етърва ми, но не минаха десетина дни и баба Мария се завърна. Каза, че стигало толкова, притеснявала се без работа там, а тайничко ми довери:
– За децата бързах, майка, за децата ме беше страх, да не им се карате, да не ги биете, я …
Моята свекърва не доносничи пред мен или мъжа ми,
не се оплаква, не клевети.
Затова всички я обичаме и ако някога не е права, аз не й тръшкам вратите, не отивам да я разправям тук и там. Преглъщам си и зная – само след пет минути тя сама ще разбере, добрата, будна старица.
Аз съм служителка. Моето ежедневие е работата в учреждението. Събрания, срещи с хората. Но баба Мария никога не ми го натяква. Тя още вади юрганите си от чеиза и никога не се сърди, че снаха й не бродира, не плете, както е било през доброто старо време на нейната младост.
Да съм свекърва като моята! Само това ще искам от себе си, когато пътечката на живота ми превали вече и моите момчета доведат у дома снахи.
Източник: lichna-drama