Ново, лудо и неповторимо „Шоу без име” ще представи съвсем скоро Нешка Робева на турне в десет български града. Премиерата на спектакъла, в който участват спортисти и артисти, е в Благоевград на 24 ноември, а на 27 ноември ще се играе в родния град на легендарната треньорка – Русе. Следващите спирки на „Шоу без име” са Велико Търново (29 ноември), Шумен (1 декември), Варна (2 декември), Бургас (3 декември), Ботевград (9 декември), София (11 декември), Пловдив (14 декември), Стара Загора (15 декември).
Каква е благотворителната цел на новия ѝ спектакъл, в тежка криза ли е българският спорт, как изглеждат горещите политически страсти от къщата ѝ в село Трудовец, където обича да се усамотява, останали ли са ѝ още илюзии – Нешка Робева сподели в интервю за „Ретро”.
– Госпожо Робева, не спирате да работите и творите, сега ви предстои турне с новия ви спектакъл „Шоу без име“, бихте ли разказали за него?
– Последната ми лудост. Аз все се вра да помагам… За трета година правя спектакъл, за да наберем средства и запазим най-стария и успешен клуб по художествена гимнастика в България – „Левски“. Клубът, в който израснаха и тръгнаха да разнасят славата на България златните момичета. КХГ „Левски“ има огромна база, запазихме я 30 г., запазихме я за децата и България, не я приватизирахме. Нямаме и такива намерения. Миналата година подпомогнахме и други гимнастически спортове. Тази година, въпреки натоварения спортен календар, ангажирахме артисти – певци, музиканти… Ще включим и талантите от градовете, в които гостуваме. Средствата ще разпределим така, че да подпомогнем и местните формации.
Спектаклите са изцяло благотворителни. Разходите са, за съжаление, големи. Обиколих няколко града и независимо че са в предизборна кампания, получих подкрепа и от общините.Лудост е, нали? В свят, в който и въздухът е с пари, някой тръгва да прави нещо, без да му се плаща, на всичкото отгоре да раздава събраното. Това е съмнително… Даже много… Затова ще публикуваме всичко – приходи, разходи, разпределение. Въпреки че е обидно… Но сме си го заслужили недоверието, с толкова лъжепророци…
– Преди месеци боледувахте, как сте сега със здравето? Не мислите ли все пак да намалите темпото, или спортът и работата за вас са наркотик?
– По-скоро като допинг. Да, уморена съм… И то доста. Това лято, въпреки лекарските препоръки и моите заклинания, доста поработих в залата и много малко – в градината в къщата ми в село Трудовец. Иска ми се следващата година да отбележим 20 г. на формацията, с която обикаляхме България, направихме спектакли, разкрепостихме, но запазихме любовта към българското. Не знам, ако е рекъл Господ, и ако успея да събера поне част от старите танцьори. Това ще бъде моето сбогуване с публиката… Ако не, на сегашното турне ще се сбогуваме…
– В упадък ли е българският спорт? Уж се строят зали и се дават пари, а резултат – почти никакъв, с изключение на някои медали в художествената гимнастика?
– Българския спорт го няма… Има епизодични резултати и те се дължат на малцината луди, влюбени в спорта треньори, останали у нас. За съжаление, по-възрастните си отиват, по-младите опитват, губят вяра и заминават. Спорт без държавна политика и без педагогически кадри не се прави.
– Преди дни във футбола ни се разрази огромен скандал, след като националите ни загубиха позорно от Англия. Защо се стигна дотук според вас?
Нали знаете старата истина „Победителите не ги съдят“. Във футбола отдавна няма победи на международен терен, в замяна на това той е една съвършена пералня за пари… Тук борбите са безскрупулни. Запалянковците се формират такива, че да обслужват и политиците. Има закон, гласуван, обнародван, въпросът е защо не се прилага. Англичаните се справиха със своите. А ние?
– Мислите ли, че всички проблеми в държавата, включително и в спорта, трябва да се решават с намесата на министър-председателя (шефът на БФС Борислав Михайлов подаде оставка, след като Бойко Борисов му я поиска)?
– Министър-председателят се намеси не където трябва и с голямо закъснение. Все пак би трябвало на всички да е ясно, че тази длъжност е избираема и само Изпълкомът може да я поиска, дали ще бъде приета, зависи от гласуващите.
Министър-председателят отдавна трябваше да се намеси и да поиска строго прилагане на закона, а сега да поиска наказание или оставка на тези, които не са го прилагали и допуснаха поредния позор за България. Максимум за седмица могат да се справят с хулиганите и да ги поставят там, където им е мястото. Това ще подейства оздравително и ще спре заразата, която приема застрашителни размери сред младите хора.
За съжаление, една голяма част от спортните федерации, разчитайки на това, че са избираеми (а как се провеждат избори у нас, всеки знае…), са се превърнали в малки феодални общества и вместо те да се грижат и помагат на клубовете, става обратното… Това е друга тема на разговор.
– Преди дни, навръх Света Петка, бяхте в църквата на Рупите, която преди 25 години Ванга подари на нуждаещите се от помощ и на всички, които търсят пътя. Кои нейни послания могат да ни бъдат ориентир днес и способни ли сме да се вслушаме в тях?
– Знаейки за близостта с Ванга, почти няма интервю, в което да не ми задават въпроси. И аз винаги отговарям, разказвам, казвам това, което ме е съветвала, което ни е съветвала – десетки, да не кажа стотици пъти… И какво от това? Мисля, че живеем в тежки времена… Скоро Кеворк цитираше Л. Левчев, на когото в една от последните им срещи Ванга казала: „Тежки времена, парите смениха мястото си…“. По много и различни начини можем да тълкуваме думите ѝ. В главата ми от дълго време непрекъснато се върти цитат от Библията: „Когато видите, че мерзостта на запустението е застанала там, където не трябва – бягайте…“ (цитирам по памет). Парите смениха мястото, застанаха над духа. Подчиниха човека и вместо да му служат, каквото е тяхното изначално предназначение, го подчиниха. Направиха го роб… Разболяха го от патологична алчност… Отнеха божественото в него…
А Ванга направи храм и го подари на хората… „Обичайте се, помагайте си, не си завиждайте…“ Това беше заветът на Ванга. Простичък и почти неизпълним.
– Как изглеждат днешните предизборни страсти от малката ви къща в село Трудовец, където обичате да се уединявате „насаме с птиците и щурците“?
– Не знам. Изключила съм телевизори, не купувам вестници, радио слушам само в колата, и то класика или джаз… Не желая да участвам в поредната лудост. Имам приятели кметове и колкото са по-свестни, толкова са по-малко избираеми. Обичам народа си, толкова изпростял и безкритичен, не съм си и представяла, че може да бъде… „Народът е као овце, накъде го поведат, натам оди…“ Кой го води този народ? Водачи му трябват… А такива, за съжаление, не му бяха дадени. Впрочем не е така. Имаше такива хора! Народът избираше наглеците, които му говореха с еднаква убедителност полуистини и лъжи. А народът в захлас ги слушаше и избираше… Аз също съм част от народа си…
– Скъсахте ли завинаги с политиката и има ли нещо, за което не можете да си простите?
– С политиката наистина скъсах. Това не е нещо, което умея да правя. В живота си допуснах много грешки, но най-много – в политическите си илюзии. Разбира се, че съжалявам. Политиката не е за наивници…
– Има ли все пак политик, към когото изпитвате доверие?
– Да. Но се зарекох, да сложа край на изказванията, с които мога да повлияя или подведа хората. Вярвам и вярвах на много хора, но когато влязоха в политиката?! Помните ли притчата за просяка: „Приятел ми е, но не съм го видял на власт и с пари…“. Политиката в България е почти еднозначна с властта, както и парите. Човек се променя, става неузнаваем само след няколко години в политиката, придобил власт и разбира се, забогатял…
– В едно от последните си интервюта Светлин Русев, с когото бяхте духовно близки, каза: „Пред днешна България съм безпомощен“. На вас останаха ли ви някакви илюзии, надежди нещо да се промени към по-добро?
– На мен – не! Но сигурно ще се промени, светът така не може да продължи. Тази дивотия, наречена цивилизация, все пак има някакво чувство за самосъхранение. А може да я сполети това, което е сполетявало други цивилизации преди нас…
– Тези дни пак бяхте в къщата в Трудовец, как прекарвате времето там?
– Да, бях там. Почувствах се зле и отидох. Красива есен. Нищо не правих, седях, мълчах и почивах. Слушах тишината…
– Как живеят хората на село, общувате ли с тях, какво споделят те с вас?
– Имам приятели, красиви, интелигентни хора, рядко се виждаме поради моята заетост, но когато седнем привечер на салатка и ракийка (един псевдоинтелектуалец бе определил този обичай като признак на балканска изостаналост), се чувствам прекрасно. Имам добри съседи и от селото, и пришълците виладжии като мен.
Знам как живеят хората в селата в Северозападна България. Имам близки. Познавам този край. Хората са забравени и от държава, и от Бог… Тъжно е.
– Тези дни се чуват фанфари как пенсиите ще се увеличат с 6,6% от догодина. Това повод за радост ли трябва да е, или е подигравка с най-бедните и беззащитните?
– Отношението е такова, каквото го възпитават в народа си управниците. Каквато е културата на този народ. Каквото са го възпитали в децата си тези, които сега са възрастни. Т.е. ние! Но при избори най-отговорни и активни са точно тези, които управниците сочат като виновни за всичко.
Ами да мислят, като гласуват за кого и за какво гласуват. Но истината е, че властниците се сменяха, отношението към възрастните хора – не! На кого да вярват?
– По повод рождения ден на кинорежисьора Георги Дюлгеров разкрихте, че когато навремето сте гледали за първи път филма му „За Нешка Робева и нейните момичета“, сте се разплакали и сте се скрили, за да не ви видят. Кога плаче „желязната Нешка“?
– Вече не плача. Единствено когато видя много възрастни и немощни хора да се спират пред кофите за боклук. И се питам – това ли е Божието наказание? И защо?