Минаваше два след полунощ. Меките лунни лъчи огряха дивана, на който обичайно стояха пациентите ми. Сега там нямаше никого, освен призрака на една несподелена любов.
Тя се казваше Елица и беше нежна точно като името си. Когато за първи път я видях, си помислих, че е поредната изгубена душа, потърсила помощта ми, за да възвърне психическото си равновесие. Търпеливо изслушах монолога й, без да се задълбочавам в проблемите й. В ума ми се въртеше как ще мине срещата с родителите на настоящата ми приятелка. Със сигурност щях да ги впечатля – богат, с приятна външност и най-вече с успешна практика на дългогодишен психотерапевт. Докато се чудех какъв подарък да им избера, осъзнах, че Елица беше млъкнала. Погледнах я и видях, че е вперила поглед в малката цветна градинка пред кабинета ми. За кратък момент изпитах срам, че изпуснах монолога й, но после си казах наум, че няма никакво значение: в крайна сметка всичките ми пациенти са еднакви. Усетила, че я наблюдавам, момичето бавно обърна глава към мен. Любезно й насрочих час за няколко дни по-късно и изчаках да напусне кабинета ми.
Избрах да съм любовница на богат възрастен бизнесмен, отколкото да бъда обикновена работничкаОт детството си силно мечтаех да стана известна личност. Най-много копнеех да бъда модел или певица.…Sep 17 2019vijti.com
Нямах търпение да се срещна с любимата си. Вечерята с близките й беше идеална, семейството й се отнесе много добре с мен, казано накратко – всичко мина по план.
Почти бях забравил за Елица, когато тя отново почука на вратата на кабинета ми. В ръцете си носеше малка саксия с цвете. Вместо да поздрави, момичето каза: „Вземете, за разлика от градинката ви в тази стая е мрачно. Нека и тук влезе лъч светлина.“ Поех цветето и кратко благодарих. На тази терапия съзнанието ми не беше заангажирано със странични мисли и успях да й обърна повече внимание, отколкото предишния път. Елица беше преживяла тежък развод, който съсипал крехката й психика. Омъжила се прекалено млада, едва на 21, за дългогодишния си приятел. За съжаление няколко месеца по-късно съпругът й изневерил с нейна близка роднина.
Била склонна да му прости, но той я напуснал с думите, че бракът им е голяма грешка. След раздялата Елица изпаднала в депресия, не можела да върши ежедневните си дейности, опитала се дори да посегне на живота си и именно това я довело при мен. Не съм от хората, които позволяват личните драми на пациентите да ми се отразят, но този път нещо в изповедта докосна душата ми. Слушах я и си мислех какво ли е да те нарани човекът, който е всичко за теб. Какво ли е да предадеш любовта? Гледах дребната й фигура как стои свита и неуверена на дивана и изпитах дълбоко съжаление към нея. В следващия момент пожелах да направя всичко възможно, за да я измъкна от това състояние.
Още три месеца Елица идваше на сеанси. Всеки път говореше за чувствата си и емоциите, които бушуваха в сърцето й. Има два типа жени: едните изсмукват и последната ти капка живец, а вторите искат просто да обичат и да бъдат обичани. Тя беше от вторите. Не знам кога започнах да гледам на нея по различен начин.
Нямах търпение вратата да се отвори и нежната ми пациентка да влезе в кабинета. Разговорите ни ми разкриваха друг свят, в който царуваше единствено любовта. С времето Елица успя да преодолее депресията и да си върне душевното спокойствие. От една страна, се радвах, но – от друга – знаех, че много скоро няма да има нужда от мен. А мисълта, че повече няма да потъвам в искрящите й сини очи, ме караше да изпитвам болка. Бях влюбен в своята плаха пациентка. Чувствата ми стигнаха дотам, че след драматичен разговор грубо прекратих отношенията си с приятелката ми. Като лекар си давах сметка, че постъпвам непрофесионално, но като мъж исках само да слушам напевния глас на Елица.
И ето че настъпи денят, от който се страхувах. Напразно я търсех в малката си цветна градина пред кабинета, час по час поглеждах през прозореца, ослушвах се за стъпките й.
Времето сякаш спря. Почувствах се празен, изтощен, отчаян. Укорявах се, че не я задържах още, упреквах се дори, че я излекувах… Загубих сън и спокойствие. Въпреки че осъзнавах в какво нелепо положение съм попаднал, нямах силата да контролирам емоциите си. Заставах пред огледалото, поглеждах се и тъжно мислех, че аз – лекарят, помогнал на не един или двама, сега сам имам нужда от помощ.
Изминаха още два месеца. Два месеца, през които тя не ми излизаше от ума. Лятото си тръгна и настъпи есента. Една вечер, когато си тръгвах от работа, видях някакъв силует да стои с гръб към мен в градината. За да предупредя за присъствието си, тихо се изкашлях. Силуетът се обърна и сърцето ми прескочи с няколко такта. Въпреки че беше тъмно, усетих, че е тя. Оказах се прав. Щом ме забеляза, Елица меланхолично каза:
„Колко е тъжна есента. Красива е, но тъжна. Всичко е потънало в дълбока тишина и само свистенето на вятъра се чува. Вече я няма песента на птичките, дори и цветята умират. Знаеш ли защо? Защото я няма любовта. Кажи ми, докторе, ако някой ти е излекувал сърцето, което друг е разбил, имаш ли право да го обичаш? Ако този някой ти е върнал желанието за живот, можеш ли да го помолиш да бъде с теб завинаги? Редно ли е?“ От гърдите ми се изтръгна дълбока въздишка. С твърди крачки приближих към нея, хванах я за ръката и бурно отговорих: „А може би и ти си всичко за този някой и той отдавна копнее да чуе това!“ Два часа по-късно, когато меките лунни лъчи отново огряха кабинета ми, на дивана стоеше не призракът на несподелената любов, а голото тяло на моята истинска и тъй желана любима.
Влюбеният доктор
Източник: Лична драма
Преди да съдиш някого, чуй и другия: Признанието, което чух ме стъписаИма една мъдра мисъл: „Преди да съдиш някого, чуй и другия!“ Кой го е казал, не си спомням, но това …Sep 21 2019vijti.com