Райна Попгеоргиева Футекова, която е влязла в историята и в нашето съзнание като Райна Княгиня, ражда пет момчета. Едното умира на 12 години. Останалите четирима завършват военни училища, стават офицери, сражават се по бойните полета на родината и получават ордени за храброст. След 9 септември 1944 г. обаче са изпратени в концлагери и затвори по скалъпени от комунистическия режим обвинения.
Историкът Симеон Геров, чиято майка е от именития Футеков род в Панагюрище, от който е и Райна Княгиня, ни връща към онези трагични за семейството й години.
Цели два века България дири несметните съкровища на Вълчан войвода. Историята му е белязана от любовна мъкаПо пътя Созопол – Приморско една от най- големите туристически атракции е Лъвската глава. Камъни зас…Jan 20 2019vijti.com
– Кой е бил този достоен за толкова голяма обич мъж, на който знаменитата българка ражда петима синове?
– През 1882 година Райна Попгеоргиева се омъжва за панагюрския кмет Васил Дипчев – бивш учител и въстаник от Брацигово. Така тя се превръща в къщовница на своя грубоват съпруг. Но се примирява, защото вече е на 26 години – стара мома за онова време. Не чува съветите на близките си да се разведе. Ражда 5 момчета: Иван, Георги, Владимир, Петър и Асен. Осиновява и едно момиченце — Гина. След сватбата семейството отива да живее в Пловдив, но по времето на Стефан Стамболов Дипчев, като краен русофил, не може да си намери работа.
През 1898-а той е избран за народен представител и семейството се премества в София. Но депутатът много скоро умира след жесток побой в Черната джамия. Така Райна Попгеоргиева остава вдовица с четири малки деца на ръце (най-малкият й син, едва 14-годишен, се прострелва при игра с пищова й). Тогава тя е на 42 години и е болна от костна туберкулоза. Въпреки това успява да си построи и къща на парцел, който й дават поборниците.
Отхвърля поканата на Фердинанд да се настани в двореца му,
предпочита да остане при сираците, за които се грижи до края на живота си. Цял живот работи като акушерка в най-бедните столични квартали „Орландовци” и „Малашевци”, а последните си дни живее в мизерия и куцукаща, с фенерче и бастун, обикаля да изражда децата на дипломатите.
– Тя е само на 20 години, когато Георги Бенковски й възлага да ушие главното знаме на Априлското въстание и да стане знаменоска на неговата хвърковата чета. Защо точно нея избира?
– Защото войводата научава, че е учила шеф и бродерия в девическото училище в Стара Загора и може отлично да се справи със задачата. И още нещо: Бенковски търси човек, който с биографията, осанката и интелекта си да стане ярък символ на въстанието и да поведе след себе си хората в неравната борба срещу вековния поробител. Райна е млада, красива, образована и най-важното – предана е докрай на делото. Тя е от именития Футеков род и още от малка заляга над книгите. След килийното училище в метоха е изпратена да се изучи в известното девическо училище в Стара Загора, а след това се завръща в Панагюрище и става главна учителка. Точно тогава Бенковски я кани на заседание на Панагюрския революционен комитет и й възлага да ушие главното знаме на въстанието.
Има и нещо друго: от автобиографията й разбираме, че тя е била влюбена във войводата. Там тя го описва твърде нежно: “висок, красив мъж, с руси мустачки и сини очи, красноречив, с пламенно дар слово”.
Бенковски често посещавал дома й.
Веднъж в стаята останали само тя и той. Войводата взел кандилото, сложил до него кръст, изправил сабята и казал: „Аз ще говоря клетва, а ти ще повтаряш!“ И започнал: „Райна се задължава да изпълнява всички заповеди на комитета – да пази тайната, да проповядва въстанието и да ушие знамето.“
Ето как самата Райна Княгиня описва в мемоарите си шествието след освещаването на знамето: „На втория ден на свободата знамето бе довършено. Тогава, по желание на гражданите, трябваше да го взема на ръце, да препаша сабя и револвер и да седна на избран кон, за да премина през целия град и да оповестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско иго е отхвърлено завинаги.
Това беше най-тържественият ден на нашата кратковременна свобода.
Беловласи старци, редом с невръстни деца, вървяха навсякъде след мен, пееха любими народни песни. Жени, девойки и старици хвърляха върху нас толкова много ухаещи и разноцветни букети, че целият път беше постлан с тях като великолепен килим. Виковете „Ура!” и „Да живее!” нямаха край. Тази тържествена процесия продължи до вечерта.“
След погрома на въстанието Райна се добира до родната си къща, а баща й излиза да моли потерята да пощади домашните му. Но един турчин се прицелва в него и той пада мъртъв на земята. Майката, Райна и братчето й избягват през тайна врата при съседите. Там Райна се преоблича, намазва лицето си със сажди и така се промъква между турците, които я търсят под дърво и камък. Скрива се и прекарва само на сух хляб и вода 25 дни. След това обаче турците я хващат, пребиват я, изнасилват я многократно и я разкарват по главната улица на Пловдив с вързани ръце, полугола, изнемощяла. След което я откарват заедно с майка й в затвор в Пазарджик.
От бесилото я спасяват чуждите дипломати. Намесва се американският консул Скайлер, а след това се застъпва за нея и руският княз Церетелев.
Найден Геров, който по това време е вицеконсул на Русия в Пловдив, я изпраща с фалшив паспорт за Цариград, а оттам я прехвърля в Москва.
Там тя учи 3 години медицина и става първата дrпломирана акушерка в България.
В руската столица Райна написва своята „Автобиография“, излязла най-напред на руски език. Едва през 1934-а, 17 години след смъртта й, тази автобиография, която фактически е първата книга върху Априлското въстание, е преведена на български език. В Москва тя успява да уреди чрез жените от Дамския благотворителен комитет 32 панагюрски сирачета да заминат за Русия и да се учат там.
След освобождението работи като учителка в девическата гимназия във Велико Търново, после се връща в родното Панагюрище и 26-годишна се омъжва за Васил Дипчев. След 3 години се ражда първият им син Иван, който завършва Военното училище, а след време и Генералщабната академия с отличен успех.
Той участва в трите войни за национално обединение. Като млад офицер проявява особена храброст при щурма на Чаталджанската позиция през Балканската война. Награден е с 5 ордена за храброст и медали за военни заслуги. Рискува живота си в Балканската война в единствен по рода си дуел с турски офицер вместо масово сражение, за да не гинат войниците. Вече като генерал Иван Дипчев става началник на канцелария на Военното министерство и се пенсионира през 1936 г. След 9 септември 1944-а къщата на Райна Княгиня, която тя строи като вдовица, е отчуждена. Генерал Дипчев прекарва няколко години по концлагери и затвори. През 1954-а е изправен пред съда в Троян за измислени престъпления отпреди 30 години. Съдят го заради участие в преследването на разбойническата чета на Васил Героя и Дочо Узунов, обявени от комунистите за ,,герои”. Осъден е на смърт. По-късно присъдата е заменена с доживотен затвор. Умира в концлагера край Ловеч.
Гробът му не се знае къде е.
Вторият син на Райна Княгиня – Георги Дипчев, завършва военноморското училище във Варна, става машинист на торпедоносеца “Дръзки” и през Балканската война участва в потопяването на турския кръстосвач „Хамидие“. После се заселва в Бургас, става учител и основава техническото училище. Умира няколко години след края на Втората световна война.
Третият син Владимир Дипчев по примера на по-големите си братя постъпва във Военното училище. Той проявява мъжество при атаката и превземането на Одринската крепост на 13 май 1913 година. Участва и в Междусъюзническата и Първата световна война. Завръща се от фронта като герой с 3 ордена за храброст. Напуска рано войската. През 30-те години е директор на кинематографията.
Изчезва безследно на 10 октомври 1944 г. на път за работа.
Вероятно е разстрелян без съд и присъда. Неговият гроб също не се знае. Синът му Христо, който също става офицер, е изпратен в концлагера Богданов дол. А Внукът Владимир (правнук на Райна Княгиня) завършва с отличие инженерство, но го уволняват от завода на третия ден след постъпването, тъй като досието върви по петите му.
Четвъртият син на легендарната българка – полк. Асен Дипчев, е ученик в гимназията, когато започва Първата световна война, но напуска училището и заминава на фронта като доброволец. Проявява себеотрицание при атаката на Тутраканската крепост и разгрома на румънския гарнизон на 5 септември 1916 г. Награден е с орден за храброст. След войната довършва гимназиалното си образование и става юнкер във Военното училище. Завършва го с ускорен курс. Пак отива на фронта. Участва в боевете на Дойран и на Добро поле през септември 1918-а. След войната влиза във Военния съюз. Участва в преврата на 9 юни 1923 г. Адютант е на кап. Харлаков, обвиняван за убийството на Александър Стамболийски. След 9 септември дълги години лежи по лагерите. Лишават го дълги години от пенсия, не разрешават на децата му да следват. Умира през 1964-а в Бургас.
– Въстаническото знаме, което и сега може да се види в къщата на Райна Княгиня в Панагюрище, истинското ли е, или е копие?
– За честването на 25-годишнината от Априлското въстание тя ушива 3 нови знамена – копия на оригиналното. Запазени са само две от тях (във Военноисторическия музей в София и в родната й къща в Панагюрище), третото копие изгаря по време на бомбардировките над София през Втората световна война..
Венелин МИТЕВ
Източник: Блиц
Спомени от соца: Как най-голямата танкова сила на България отиде в историята, легендарната 9-а танкова бригадаЗа добро или за зло служих в 9-а танкова бригада в Горна баня почти двадесет години. Не съм пропусна…Jan 15 2019vijti.com