Ще търпиш, ще търпиш!“, изрече баба ми на излизане от семейното жилище, поглеждайки майка ми с умерена доза злоба и категоричност. „Една жена трябва да направи всичко, за да запази семейството си цяло“. А майка ми, сразена и безпомощна, тихо стоеше на ръба на вратата, леко облегната на ледената рамка, сдържайки сълзите и гнева си.
Тази картина изниква в съзнанието ми десетки години по-късно, носейки ужасяващата тежест на несбъднатата заръка, чупеща оковите на социалното статукво. Образът на пазителката на семейното огнище и жената с алената буква на гърдите. Една жена, дръзнала да не приеме нещастието като начин на живот. Една наглед тривиална история, която поставя под въпрос смисъла на институцията семейство и неговата роля в обществото.
Намерих любовта на живота си, но друга жена ми я отнеСъс съпруга ми сме заедно от 10 години. Преди да се оженим и двамата се съгласихме да имаме деца. Се…Aug 29 2019vijti.com
Никога не съм винила родителите си за развода – бях достатъчно зряла и осъзната, за да знам, че семейство без разбирателство и любов не е семейство. Вътрешно усещах, че нямам потребност от това вечер да се съберем всички на семейната трапеза, защото напрежението витаеше във въздуха от месеци. Точно в онези тийнейджърски години това
беше мечтан сценарий – повече внимание и обич като компенсация, че милата семейна идилия бе разбита на пух и прах.
Но онзи образ на майка ми, притихнала на ръба на вратата, не ми даваше мира.
През целия си семеен живот тя се стараеше да бъде разбираща и да прави компромиси. Прекалено много компромиси. Твърде често прощаваше и малко по малко превърна себе си в сянка. Години по-късно осъзнах, че бях натрупала ненавист към нея, без да знам къде се корени тя. Бях станала апатична, рязка и твърде строга, разменяйки образите на родителя и детето. Бях огорчена. Огорчена, че е поставила себе си на последно място, следвайки обърнатия модел на приоритети на българската жена – първо детето, после мъжа и накрая тя (ако остане време).
Докато растях, давах всичко от себе си да бъда точно обратното – борех се да постигна всичко, за което мечтаех, не правех компромиси със себе си и отстоявах правото да бъда „аз“. Чудесно.
Само че нещо продължаваше да човърка недрата на неспокойната ми душа и да ме кара да търся първоизточника, бактерията, разяждаща тази толкова съкровена връзка между майка и дъщеря. Дали не се бях превърнала в чудовище, изтъкано от амбиции и желание за власт, което не може да разпознае нежността на майчината милувка? Можех ли да спра да обвинявам майка си за мекушавия характер, за това, че животът мина през нея като валяк, премаза я на земята и тя остана там – без желание и сила да продължи? Казват, че колкото повече не искаш да приличаш на родителите си, толкова повече го правиш… Цял живот тези думи ме преследват, дамгосани в съзнанието ми, парализирайки всеки мускул в тялото ми, с порив да пренебрегна себе си – за да не стана нея.
Хубавото на годините е, че те наистина те учат. Учат те как да говориш по-тихо, да казваш по-малко и да слушаш повече. Един ден, взирайки се в огледалото, видях образа на майка ми – но не прилика, ами творение.
Видях сините очи, които всеки влюбен юноша във випуска й не е можел да забрави, осанката на една смела жена, каквато ме учеше всеки ден аз да бъда, за да не допускам нейните грешки; гордостта на човек, преборил се със собствени сили за мястото, на което е; мечтател, за когото няма невъзможни мечти. Видях каква ме направи тя, проектирайки всички неща, които не бе имала възможност да даде на себе си. И ми олекна.
Разбрах, че няма от какво да ме е страх – аз не съм тя. Аз съм всичко това, което тя не е. Защото тя пожела така. Защото даваше и последните си пари, за да съм добре облечена, живееше на прага на бедността, за да ми даде образование, което да ми осигури добър живот.
Научи ме да поставям себе си на първо място, защото светът е твърде жесток. Лиши се от годините с мен, за да се науча да бъда самостоятелна, даде ми и корени, и криле. Подкрепяше ме, когато имах нужда, и винаги знаех, че тя е там – когато искам да си разкажа мъката си. Винаги съм знаела, че ако има един човек на земята, който безрезервно да ме обича – това е тя, с всичките й недостатъци. Защото кой може да каже, че е идеален? Ние сме най-големите съдници на хората, в които виждаме нашите недостатъци.
Някой ден бих искала и моята дъщеря да вземе най-доброто от мен. Да не прави моите грешки, да избере своя път и да търси своето място под небето. Защото аз го направих – видях примера на самоотвержения родител, който дава, без да иска нищо в замяна. Без страх.
Източник: jenatadnes.com
Той я целуваше всеки ден преди работа, но този път целувката беше някак различнаМое е задължението да взимам децата следобед от детската градина и често засичам този възрастен госп…Dec 16 2018vijti.com