Младата и красива учителка Полина Алексиева публикува в личния си профил във Фейсбук пост, който ясно очертава проблемите на съвременния български учител. Броени дни преди началото на новата учебна година тя описа недостатъците на системата, заради които „ако си млад човек, учил 4 години педагогическо образование с идеята да си учител, на теб се гледа като на някакъв твърде голям глупак“.
Публикуваме без редакция поста на Алексиева, който за няколко дни предизвика стотици реакции в социалните мрежи:
„Учител съм. От няколко месеца. Малко е, но ми стига, за да видя основното. Това, което вероятно би се размило във времето, заради любовта към учениците, учението и това да се чувстваш обществено полезен. Това е именно и примамливата награда, заради която всички учители търпят. Това е и онзи техен вътрешен заглушител, който кара сърцата и душите им да страдат тихомълком. Никой да не разбира.
Защото, ако възроптаят гласно срещу ниското заплащане – ще ги обвинят, че са материалисти, а не духовници. Ако възроптаят срещу децата, които са станали немислимо непослушни и неуважителни – ще ги обвинят в грубост и липса на такт и подход. Ако възроптаят срещу родителите, които редовно прехвърлят изцяло своята роля в лицето на учителя, който трябва да „родителства“ на още 300 деца на ден, ще ги нарекат непрофесионалисти. Ако възроптаят срещу държавата, която ги е изтикала в ъгъла на обществения живот, като мръсни котета с празни панички за вода и храна, и същите тези „котета“ с празни панички, трябва да пълнят паничките на бъдещите поколения със знания, морал, ценности и обществено самосъзнание, за същата тази страна, която ги е изтикала в ъгъла? Това не е ли мазохизъм? И ако възроптаят срещу това гласно или писмено, то ще прозвучи твърде интелигентно, твърде учителски и съответно никой няма да ги разбере, да ги вземе под внимание или да се ангажира…
Защото, изглежда, в нашата страна, трябва да си невъзпитан, груб, дебелокож, скандален и нахален, за да бъдеш чут – всичко, което един учител не е… Вероятно и заради това е изтикан в ъгъла, откъдето не съм напълно сигурна, че може да е достатъчно полезен първо на себе си, а после и на обществото. Не можеш да даваш на другите това, което нямаш. Без нормален живот с базови човешки нужди, които е невъзможно да се покрият с учителската заплата, е невъзможно да влезеш в класната стая с целия ентусиазъм на света и да заразиш учениците със същото – да учат, да се образоват, след като виждат ти докъде си я докарал. Невъзможно е да дадеш личен пример и да подплатиш с доказателства това, на което ги учиш.
Това е ужасно. Лицемерно е. И те го виждат. Това е най-лошото. Дори ми се чудят на акъла, как така съм се „забила в това училище“, „прекалено съм млада и хубава и мога да имам много по-добър живот от този, който бих имала като учител.“ Търсят се около 4000 учители. За столицата има 650 свободни места. В училищата работят масово неквалифицирани кадри, поради недостиг. МОН обяви едногодишни курсове за квалификации, за да увеличи броя. Нещата стигнаха дотам, че ако си млад човек, учил 4 години педагогическо образование с идеята да си учител, на теб се гледа като на някакъв твърде голям глупак, който не знае какво да направи с живота си и иска да го похарчи в гигантското недоразумение да попадне в класната стая.
Но ето – изведнъж се осъмва в онзи момент, в който учители просто няма. Нещо, което всеки във властта отдавна знае, отдавна се виждало през няколко статистики, които отчитат, че за 15 години учителите са намалели със 70%, а младите са само 6%. Всеки прекрасно разбира, че тиктака бомба със закъснител – обаче когато мандатът ти е 4 години, а бомбата тиктака за по-дълго, най-добре да я неглижираш и да се се фокусираш върху бързото си забогатяване, даже още по-добре, че ще завещаеш бомбата на следващото правителство, ей как хубаво стана, таман. Един проблем се превръща в проблем, само когато нещата тотално се прецакат – въпреки че години наред е било ясно, че отиват на прецакване. Та, така.. Не е добре положението. Млад човек съм. Амбициозен. Изучих се за педагог. Това ми беше идеята. Не ми е хрумнало впоследствие. Беше си цел. Цел, на която не й е сега времето. До скоро.“
Източник: Дир.БГ