Казвам се Станка, на 28 години, пет от които се опитвах да сбъдна копнежите си. Живея в китно селце в Розовата долина. Тук съм родена и тук премина не само детството ми, а и по-голямата част от живота ми. Всичките ми приятели, близки и роднини са свързани с родния ми край. Родителите ми са обикновени хора и от малка ме водеха с тях по нивите. Научиха ме да ставам рано, за да се погрижа за животните. Най-много мразех да ходя на розобер. Баща ми ме вдигаше призори, в 4 сутринта, когато е най-сладкият сън. Берях до 8 часа, а после тичах към училището. Ръцете ми лепнеха от розовите листенца, а дрехите и обувките ми бяха подгизнали от влага.
Майка ми ме е родила късно, затова възлагаше огромни надежди на мен.
Историята на моята голяма любов: Истината за красивия, самотен баща в който се влюбих, се оказа различнаИсторията, която искам да споделя с вас, се случи преди две години. Много обичам брат си и жена му. …Jun 1 2019vijti.com
Надяваше се, че когато с татко остареят, ще има кой да се грижи за тях. Но нейните копнежи не бяха мои. Ненавиждах мястото, в което съм израснала от дъното на душата си. Спомням си как завиждах на онези деца, които идваха на село единствено през уикендите или за лятната ваканция. Те ми изглеждаха различни. Не ставаха призори, за да хранят кокошките, ръцете им бяха нежни, а не напукани от непосилен труд, лицата – бели, а мотика бяха виждали единствено на картинка. Децата от града, както ги наричах, спяха до обед, после хапваха пържени филии и тичаха да се къпят в реката.
Понякога надвечер се събирахме в двора на училището и слушахме разказите им за тамошния живот. Слушайки ги, се зарекох, че рано или късно ще напусна това запустяло село и ще се преместя в града.
След години, като навърших 22, се омъжих за момче от моя край. Благо се оказа добър съпруг, скромен, честен и работлив. До ден днешен не ме е обидил и наранил с дума, или жест. Още преди сватбата му заявих, че не искам да живеем тук. Нямам намерение децата ми да израснат както аз пораснах. С подробности му описах мечтата си да се преместим в града, да си наемем апартамент и вместо през уикендите да копаем по нивите, да се радваме на спокойствие и дълъг сън. Благо ме изслуша, кимна с глава и каза, че щом това искам, така ще бъде. Първоначално не съобщихме на родителите си, че напускаме селото. Знаехме, че ще направят всичко възможно, за да ни спрат, затова решихме да ги поставим пред свършен факт. Година по-късно, след като предварително си бяхме наели квартира и уредили работа, с мъжа ми заминахме. На раздяла майка ми, застанала пред портата, плачеше горчиво, а баща ми се скри в мазето. Не искаше да виждаме сълзите и огромното му разочарование. И с неговите родители сбогуването не мина по-различно. В онзи момент нищо не ме интересуваше: копнеех единствено да оставя миналото зад гърба си.
И ето ни най-накрая новодомци в София – мечтания град. Спомням си, че докато разтоварвахме багажа, по терасите излязоха съседи. Шушукаха, обсъждаха кои сме и откъде сме дошли – точно като в село. Никой обаче не излезе да се запознае с нас лично или поне да ни приветства с „добре дошли“. Но тогава в еуфорията си бях надянала розови очила и не обърнах внимание на студеното им отношение. Първите дни примирах от щастие. Ех, казвах си, вече няма да ставам рано да храня животни, отсега нататък ме очакват само хубави мигове. За съжаление още същия уикенд осъзнах суровата реалност. Някъде към 8 часа сутринта ме събуди силна музика. В апартамента над нас сякаш тичаха коне. Оказа се, че младата ми съседка, активна спортистка, правела аеробика. Туп-туп: като че ли някой удряше с чукове по главата ми. На другата вечер съседите отляво, с които терасите ни граничеха, си направиха барбекю. Димът нахлу у нас, карайки ме да кашлям със сълзи на очите.
Когато се опитах да им направя забележка, те се разкрещяха, че вчера съм дошла, а днес вече давам заповеди. Побързах да се прибера, плачейки от обида. Но най-зла се оказа комшийката срещу нас. Възрастна вдовица, чиято работа беше по цял ден да наблюдава кой влиза вкъщи.
Веднъж, докато мъжа ми го нямаше, брат му дойде на гости. Няколко дни след това ми направи впечатление, че съседите ме гледат с насмешка и нещо си шушукат, когато се разминаваме. Не се стърпях и директно попитах с какво съм им толкова интересна. Тогава вдовицата изпъчи гърди, скръсти ръце и каза, че в квартала няма място за развратници като мен. Оказа се, че любопитната госпожа пуснала слух, че аз и деверът сме любовници. Буквално онемях. Дори на село бабите не са толкова изобретателни.
Пет години прекарах в столицата и така и не се сприятелих с никого. Благо имаше същите проблеми – колегите му гледаха на него като на втора категория човек. Не го каниха в домовете си, нито пък да пийнат след работа по една бира. Там, където сме родени и израснали, хората сме задружни. Събираме се, празнуваме или тъжим заедно. Понякога се караме, но пък бързо ни минава. Животът в града е много стресиращ! Всичко се развива на високи обороти. Нямаш време за себе си. Постоянно мислиш как да изкараш пари, за да си платиш сметките. Вечер се затваряш в панелните кутии и не ти пука как е например съседът ти отляво. На село е толкова различно, дори самата природа ти помага да се чувстваш по-здрав и щастлив. За какво ми бяха тези мечти, щом сутрин се будя болна и уморена?
Веднъж Благо се прибра в особено настроение. Излезе на едната тераса, после на другата и нали не е свикнал да стои без работа, не го свърташе на едно място. Усетих, че нещо го притеснява. Аха да изплюе камъчето, и пак млъква. По някое време събра смелост, хвана ме за раменете, привлече ме до себе си и неуверено каза: „Станче, да си ходим у дома. Искаш ли?“ Кимнах с глава и сълзи на облекчение се стекоха по лицето ми. У дома – при близки, приятели, роднини. Ако човек остане без тях – той е свършен, като дърво без корен. Там, където някой ме чака, за да ме прегърне и да ме направи щастлива.
Станка
Източник: лична драма
След цели 35 години отново срещнах голямата си любов, но неочаквана пречка помрачи щастието миВероятно мислите, че когато хората остареят, те нямат нужда от любов. Грешите! Аз съм на 60 години и…Jul 3 2019vijti.com