Винаги съм намирал титлата „студент“ за крайно лингвистично неиздържана. Твърде много ми напомня на президент, член-кореспондент, дивидент, бенефициент, апартамент (с усвоена тераса). На нашего брата драпащия за най-високата форма на образование обаче повече подхожда прозвището „студист“. Дето прилича на аферист, танкист, балетист и антагонист.
Ако има един ден в годината, в който висшето образование е водеща тема в новинарските емисии, това е 8 декември. Но не с рейтинги на университетите, перспективи пред пазара на труда, научна дейност, международна акредитация, публично финансиране или централно субсидиране. Говори се единствено за цените на кувертите в Банско, Пампорово или някой друг лъскав коптор, където цветът на нацията ни се събира в този ден да се натряска безпаметно, а на когото да му поминали младежките пъпки, може и чук-чук да го огрее.
Няма лошо, и аз съм бил млад, при това не чак толкова отдавна. Може да го наречете чиста завист и носталгия по дните, които започваха в 3 сутринта и продължаваха по 72 часа, но представата ми за обществената роля на студентите е съвсем различна от това да се чудят как да изтръскат половината заплата на родителите си за три ерзац водки в парвенюшки курорт.
Световното студентство от столетия е било на върха на меча на социалните, икономическите, политическите и екологичните промени във всяка демократична страна. Дръзновението на търсещия млад ум е практически без заместител, когато трябва да се търси скок в обществената парадигма.
Още в 13-и век, когато Асеневци едва са възстановили Българското царство, студентските движения вече са значим фактор в Западна Европа. В Болоня и Париж образованата младеж започва първо да се занимава с проблеми на благоустройството и местната власт, докато постепенно се превръща в неотменим политически фактор, какъвто е и до днес. Дори в далечна Корея през 1519 година именно студентите организират квази буржоазна революция, насочена срещу зловещите чистки на династията Чосен.
Тук да си студент е равнозначно на цървул или цървуланка, изсипани от каруцата на баща си в най-близкия областен град, или, дай Боже всекиму, в самата София, да попиват алкохолни пари, да се гънат на партита на живо с Камелия и да плюскат кренвирши. Изконното българско преклонение към образованието се е превърнало в гротескна карикатура на дребната еснафщина и никак не е случайно, че работодателите ценят дипломите от университетите ни колкото ксерокопие от използваната опнзи ден тоалетна хартия.
Малоумният принцип „парите следват студента“ работи само в полза на фолкпевеца Константин и неговата „Плаза“ и на няколко десетки дилъри на евтина дрога в Студентски град. Единственото спасение е категоричен преход към частно висше образование, край на всички специални режими и затягане на държавните субсидии. Цакаш си яко и тогава учиш. Да видим дали ще се въргаляш пиян в Банско, когато за всеки ден зад банката си инвестирал семейните средства и надежди.
Източник: lupa