Иван Абаджиев е роден на 12 февруари 1932 г. в град Нови пазар. Започва да тренира вдигане на тежести през 1953 г. Участва на световното първенство в Мюнхен през 1955 г. През същата година завършва ВИФ. На световното първенство в Техеран извоюва сребърен медал (1957 г.). Участва на олимпийските игри в Мелбърн и Рим.
От 1969 г. е треньор на националния отбор, който води близо 30 години с известни прекъсвания. Първият му успех е на европейското първенство във Варшава през 1969 г., като отборът завоюва два златни медала. Въвежда двуразовите тренировки, които са негов патент. Също и системата на триразовите тренировки, съчетани с адаптация на организма и възстановяване. Специализира щангистите и изисква извършването на огромен обем работа.
На олимпийските игри в Мюнхен българските щангисти печелят първите си олимпийски медали – три златни и три сребърни, като с 38 точки са отборни първенци. През годините отборът се сдобива с 12 олимпийски, 57 световни и 64 европейски шампиони.
През 1990 г. е избран за народен представител в Седмото велико народно събрание, което напуска в същата година по своя молба. Удостоен е с всички най-големи държавни награди. През 2013 г. получава и орден “Стара планина, първа степен”. Шест пъти е определян за треньор №1 на годината. Треньор на XX век в българския спорт.
На 25 март дъщеря му Ангелина съобщава, че Иван Абаджиев е починал.
– Кога за първи път видя щанга?
– За първи път видях щанга през 1946 г. На кинопреглед. Тренировката на Григорий Новак. Бяга в една гора, прескача едни съборени дървета, след това на халките прави кръст, без да мърда, и упражнения с двупудовки.
– Това ли те запали по спорта?
– Не. Бях удивен от силовите възможности на този човек. Но тогава нямах интерес към спорта. Играехме си, дори футбол съм играл в махленски клуб. Надбягвахме се. Но не съм мислил за спорт. Но пак тогава, през тези години, гледах филма “Големият и малкият Тарзан”.
Маймуната Чита, която правеше задно салто. И си мислех, че само маймуните могат да правят такъв смъртен номер. Стана ми интересно. Аз преди 1948 г. съм имал двойка по физическо. Защото учителят бе един бивш военен, строевак. И друго, освен да маршируваме, не правехме. Жена ми обаче загуби бележника ми и няма как да ти го покажа. Бях дребничък. И ме наказваше, че не съм активен в учебния процес. Но дойде нов учител, той направи един кон и един трамплин, за да го прескачаме. А там най-ловко изпълнявах упражненията. Дойде и въздействието на филма. И се запалих по овчарския скок. Направих си прът. И имаше околийски фестивали. И с чамовия прът станах околийски шампион. Същият учител въведе и спортната гимнастика в Нови пазар. И ме записа в една група. Докараха две момчета от Шумен, защото там този спорт бе развит, и те показаха салта. На висилката – въртеж. Изумих се. Аз твърдо вярвах, че само маймуните могат да правят това. И се запалих. Наредих една слама и с часове правех упражнения. Не можех да дишам. На другия ден след тренировка пак. И пак. И за една седмица се научих да правя салто. И близо година само аз в околията можех да го правя. И с него влязох в спортното училище в Пловдив.
– А как попадна във вдигането на тежести?
– В това училище кандидатства най-добрият ни гимнастик Васил Константинов. Той е бил и тежкоатлет. На фестивала в Будапеща завършва упражнението си, взима такси и отива в залата по щанги. Това е първият българин с медал от международно състезание по вдигане на тежести. Бронз. И трябваше да има едно състезание между Висшето училище по фузкултура и нашето. По всички видове спорт. И на Васил му заръчаха да търси тежкоатлети. Потренирахме малко и отложиха състезанието. При него научих изхвърляне с ножица и изтласкване. Когато завършвах, пролетта участвах в подборно състезание за националния отбор.
Класирах се шести и влязох в националния отбор по гимнастика. След това започнах във ВИФ. И в края на 1951 г. трябваше пак да се преквалифицирам. Казаха ми, че не ставам за гимнастик.
– Защо?
– Първо, не можех да опъвам достатъчно ръцете. Това пречеше и за щангите страшно много. Шпицът ми не бе много добър. Правех сложните упражнения, но ми режеха от оценката с пет десети заради това. И нямаше да допринасям за доброто представяне на българската гимнастика. И започнах с щангите.
– При кого започна да тренираш?
– При никого. Тогава нямаше и дисциплина вдигане на тежести. До четвъртата ми година във ВИФ. Тогава дойде Ангел Акрабов. Аз вече завършвах. В края на 1951 г. бе съставен първият национален отбор и влязох в него. Участвах извън класирането. Треньор бе Павел Райчев. Той е създателят на асеновградската школа. Тя се формира като най-добрата спортна школа във вдигането на тежести. И това е истината. Там е началото на този спорт в България.
– Помниш ли първото си състезание?
– Да. Беше двустранна среща с Чехия. Бях извън класирането. Титуляр бе Фичев. На нея нито един българин не взе първо място. Второто ми състезание бе отново в София срещу Румъния. Там бях качен в категория до 67,5 кг. И бих румънеца с много. Покрих майсторска норма. Дори изхвърлих 100 кг, което се смяташе за огромно постижение. След това през 1954 г. отидохме на състезание в Полша, бях победен, но и полужив. Като излитахме от София, видях Дунав и ми прилоша. Започнах да повръщам. Близо 2 часа се летеше до Будапеща. Като кацнахме отказах да се върна. Дойдоха две лекарки, дадоха ми две хапчета и ми обясниха, че ще ми стане хубаво от тях. И ме излъгаха. И още два часа повръщане. Лежах да пътеката. И така започнах.
– Спортът ли те научи на всичко?
– Истината е такава. Моето развитие като спортист и специалист се предхожда от някои фактори. Първият е животът ми до спортното училище. Ето какво казва един от големите медици Мерзов – всяко живо същество осъществява своя жизнен цикъл въз основа на информацията, която получава от предходните поколения. Което му е заложено в ДНК-то. И въз основа на тази видова памет маймунките, само като си заздравят краката и започват да скачат. И човекът е така. Но в процеса на осъществяването на своя жизнен цикъл човек получава информация и тя влиза в неговата индивидуална памет.
Средата, в която съм живял, ми е направила индивидуалната памет. На 11 години вече съм работил във фабрика Да печеля пари. Баща ми почина малко след това. Дядо беше градинар и вземаше по 20 декара от общината. 10 с жито и 10 с царевица. И изхранваше семейството, а с царевицата – добитъка. Но дядо си гледаше градината, мама – фабриката и жътвата я правеше баба. И аз, помагах на нея. Тия 10 декара – сутрин от 7 часа до 9 вечерта. Тежък робски труд. Дете, но не трябва да изоставам от баба.
– А в каква фабрика работеше?
– Кошничар във фабриката за дамаджани. Този робски труд на полето ме научи на всичко. След това дойде дисциплината в техникума. Всичко под строй. И на тази основа аз трябваше да достигна другите. И го направих за година и половина. Всяко свободно време тренирах. И заради това се научих. Съпоставих онова усещане от 15 часа труд на ден на нивата с тренировката. Разликата бе невероятна и в полза на нивата. И заради това по-късно, като се оплакваха от тренировките ми, казвах на състезателите да ги заведа на нивата, за да видят как ще ги надвият бабичките. Не искаха. Нито един не пожела това.
Тази информация и съпоставянето на всичко са в основата на моята методика. И трябваше да я изследвам със себе си. Тогава се тренираше по един път на ден. Само давам един пример. Среща ме един колега и ме пита дали се готвя за републиканското. На него му стигали 2 седмици да влезе във форма. А републиканско имаше едно в годината. Това означава, че той тренира 15 дни в годината.
И така се връщам към първите треньори. Ангел Акрабов може да е всичко, но той има изтласкване от 90 кг. Аз само за месец в училище под ръководството на Васил Константинов вдигах 97,5 кг. В същата категория. Значи той не е имал опит, не е имал възможност да сравнява. И моята методика се роди на нивата. Многотонажната Преминах на двуразова тренировка. След това на многоразови.
– Стигна ли до олимпиада като състезател?
– Да, в Мелбърн. Мина и добре, и зле. Лошото тръгна от пътуването. 8 денонощия със самолет. Бяха ни арестували в Карачи, защото бил нередовен, не бил обезпаразитен. И като тръгнахме към Мумбай, не ни приеха. Два дни ни държаха. Аз започнах от първите, нямах аклиматизация. И въпреки това станах първият българин, който на олимпиада изравни олимпийския рекорд. Рекорда на Томи Коно. 2 минути след мен Банк го подобри със 120 кг. Проблемът дойде, че повдигнах 107,5 кг, но не ми го признаха. Иначе ставах пети, а останах седми. Нямаше треньор с мен. А тогава нямаше групи, както сега. 32-ма души. Всички вдигахме заедно. С часове. И нямаше кой да чете опитите. Получаваше се едно страшно изтощение. Тласнах 137,5 кг, което си бе сериозна тежест. И направих републикански рекорд в трибоя. И си се готвих в Нови пазар. Двуразово. По моята методика, която след 1969 г. стана основна не само за щангите, а за целия български спорт.
– Кой те покани да станеш треньор на националния отбор?
– Треньор станах през 1964 г. Има неща, които не мога да ги кажа. Един от треньорите е бил в Полша и там е научил за анаболните стероиди. И започна да ги използва. А понеже нашият спорт е измерим, според някои изследвания те увеличават постиженията с 20-30 килограма. А за изтласкването с повече от 40. А това, което постигнах тогава в Мелбърн, представяте ли си какво ставаше, ако ги бях използвал? Ставах суперолимпийски шампион. Подготовката, която ни показаха руснаците през 1967-1968 г., това бе фактор в техните тренировки.
– Защо стана треньор?
– А какъв да стана? Вече имах опит. Имах постижения. През 1957 г. руснакът ме бие само със 7 кг в трибоя. А той е бил с друг фактор. Аз не знаех, че има такъв фактор. И разчитах единствено на тренировките. Пет пъти ме гониха от националния отбор заради тежки тренировки. Уморителни, изтощителни. Това се отричаше. Смяташе се за вредна. Аз вярвах, че това е единственият път. И сега задавам един въпрос – може ли съвременните мои постижения да бъдат постигнати без допълнителния фактор? Всички ще ми отговорите, че не. Журналисти, специалисти. Аз обаче твърдя, че може. Пример ще ви дам. Защо в природата дивите животни са по-бързи, по-ловки и по-издръжливи от домашните? И методиката ми се основата на този принцип. На дивата природа. Ето, да ви покажа плана за подготовка на националния отбор на България за мексиканската олимпиада. Тогава идваха и руснаци да ни помагат. Аз бях съюзен треньор, но ме освободиха. Защото бях против. Не може с такова натоварване.
Те вдигаха по 3-4 тона Цял месец. И накрая правеха световни рекорди. Пред очите ми. Жаботински направи 3 световни рекорда. А нищо не тренираше. И трябваше да се направи анализ, което ни показаха. И тогава сгрешихме. Направи се извод, който избива на расизъм. Значи руската нация била такава и заради това методиката е подходяща за тях. А аз твърдях, че с такава подготовка това е невъзможно. Че има допълнително нещо. Което след това се доказа. Моят принцип на скритото магаре. Две колички, на едната има магаре. И зад нея има състезател. Другата е без магаре. И кой ще е по-бърз?
– Но всеки твой опонент ще каже, добре, това е методика, а положителните проби?
– Ще стигнем и до тях. Всичко е написано. Например сеулския случай. Ясно. Русия и САЩ се разбират да бъде спрян българският отбор. И компютърната справка показва, че при Митко Гръблев втората проба е направена от същия екип, който е направил първата. А тя не може да лъже. А това в олимпийската харта е строго забранено. Втората проба трябва да е от друг екип. Дори Самаранч бе готов да отмени наказанието. Пратихме писмо и тогава отвърна, че е пратил въпроса на медицинската комисия. Още чакаме отговор от нея.
Всичко е вярно. Хората си го признаха. Преди олимпиадата дойдоха да ни кажат,
че ни дават два златни, два сребърни и два бронзови медала. Иначе ми хвърчи главата.
Тази година през пролетта имах разговор с един от партийните ръководители от това време, който ми потвърди. Той е свързан със спорта. И още преди игрите се е знаело, че няма да ни дадат толкова медали, колкото може да спечелим.
Монреалският случай пък е кристален. Няма защо да ме питаш. Няма печат, няма пломба. Там е отразено много ясно на кого е пробата. А се оказа, че и с микроскоп не може да се види на кого е. Решавали са пет души проблема. Грабовски от СССР, Чанаги от Унгария, Шлабид от Чехословакия, Дьонике от ФРГ и Бекет от Великобритания. Те гласуват дали да се върнат медалите. Дьонике и Бекет гласуват да се върнат медалите. Социалистическите страни са против нас! Винаги след такива възлови проблеми се събираха техните представители и решаваха. По волята на СССР. Запомнете, не е вярно това, че аз съм давал с шепите хапчета. Аз не съм дал и едно хапче. Имаше си лекар. Това е истината. В едни чаши слагаше на всички еднакво, всички влизаха едновременно.
– Имаш ли си любим състезател?
– Всички са ми били любими, когато побеждават. Всички съм ги прегръщал и целувал. Но истината е, че работих в много сложна обстановка. Първо, тези които аз поех през 1969 година, са били в друга среда. За една година се даваха 1000 тона. От пет тона повече не са вдигани. А при мен 50-60 до 70 тона. Натоварването е било чудовищно. В такава ситуация как да имам любимец? Шушукаха, гонеха ме. Внезапен контрол. Ето сега ще покажа нещо за първи път. За българската художествена гимнастика.
Дори Нешка Робева не я знае тази папка. Това са картоните на златните момичета. Контрол. Колко адреналин, колко норадреналин. Че при тези тежки тренировки нивата са им паднали. Значи е трябвало да я обвинят в нещо. Дебнели са я. И всичко това е направено през 1984 г. Същото е с мен. Тогава ми поискаха оставката. Стоил Сотиров. Отказах, защото тогава смачкахме руснаците. Те 4 златни медала, ние шест. След това дойде и социалиадата. И без контрол за тях направихме 5 на 5 титли. И той дойде и ми каза, че не е в моя полза да остана. И след това викна Христо Меранзов, който завеждаше спортния отдел към ЦК. И ме пита колко искам да остана. До олимпиадата в Сеул, но вече трябвало да бъде избран нов старши треньор. И след два месеца избраха Слави Канелов. И вече бях незаконен старши треньор. Обиден. И заради това исках да се справя отлично на олимпиадата. И преди старта Моллов дойде да ми каже какво дават. Пратиха ми и Адела Пеева, за да прави филм точно по това време. Знаете за кой филм става въпрос. 2 години го прави. И ето признанието на Асен Златев – че всичко е извадено от контекста. И всичко това съвпада – и искането на оставка, и за големите натоварвания. Аз не виня никого. Защото нареждането е дошло от много високо ниво. И всичко това идва от Москва. И е било планирано и изпълнено. Някой печели от това. Не може да се отрича всичко. Ето скоро слушах Илиянка, че са станали световни шампионки, но по нов начин. Защото при Нешка било концлагер. Не е вярно и тя го знае.
Всичко е доказано. Че при хиперфункция има хипертрофия, тъканите изграждат нови структури, които ги правят по-пластични, по-продуктивни. Това се казва адаптивен процес. Човешкият организъм е способен на много по-големи степени на адаптация. Страхотни. Давам пример с йогите. Тези, дето ги заравят за една седмица. Всичко е тренировка. Създаване на екстремална обстановка и адаптиране към нея. Въведох двуразова и триразова тренировка, целогодишни лагери.
– Имаше ли състезател, който никога не е мрънкал?
– Имаше. Ето сега се сещам. Първият ми пробив бе със Сашо Крайчев. Който сега е в САЩ. В “Олимпийски надежди”. И започнахме. До обяд те бяха на училище. 31-о. Образцово.
Първият месец бяха от горе до долу двойки. Намеси се министерството, като се реши успехът на тези от спортния интернат да не влиза в общия, защото щяха да затрият училището. Първата тренировка бе от 4 до 6,30. Втората от 8 до 10. И не бе узаконено. Чрез Ангел Солаков и Христо Меранзов я узаконих. Иначе ме юркаха. Следяха. И като не взехме и една точка в Мексико, имаше състезание между България и Италия за юноши. И Крайчев подобри световния рекорд за юноши с 60 кг в трибоя. Биков би с малко, Шопов също. И така станах старши треньор на мъжете. И след шест месеца идва световно. Първия ден европейски шампион и сребро в света. Втория ден – същото. Чак след това ми разрешиха да правя моите тренировки.
– Защо те мрази толкова шефът на световната федерация Тамаш Аян? Където и да отидеш, той праща писма, че не може да работиш.
– Той не ме мрази толкова. Той е подчинен на великата сила, която разпределя медалите на големите спортни форуми. Защото всичко се разпределя. Някой може да пробие, но ще му вземат главата. Ето идваме до случая в Сидни. Всички резултати за допинга на нашите са гранични и почти отдолу. От друга страна две състезателки станаха шампионки. След три месеца отиват на Панамериканските игри и ги хващат. Отговорете ми на въпроса как така са били чисти на олимпиадата? Това не ви ли говори нещо? Аз все още не мога да си представя, че жена без нищо може да изтласка 192,5 кг. Кой вярва, че е без нищо? И се връщам към животните. В природата те имат по-големи натоварвания. Разликата е космическа. И при по-голямо натоварване се увеличава адреналинът. Всеки може да го види това в интернет. Защото всички знаят, че адреналинът действа като анаболен стероид Значи колкото повече адреналин, толкова по-добре вдигаш. И като увеличихме натоварването, включваме анаболната машина по естествен път. Това е истината. Но човек не е животно. След като е била толкова лоша методиката, защото руснаците ни я откраднаха? Не е от полза за българския спорт да се отрича всичко. Да се оплюва. Внушаваше се на треньори, че съм готованец. Отрича се. А щангата е в основата на всичко. Проблем е и за футбола. Нашите правят по един мач на седмица. А другите правят по три. Едно усилие е на тренировка, друго е максималното натоварване. Заради това изостава футбола. Трябват мачове. Друг проблем сега е конкуренцията.
– Гледаш ли мачове?
– Да, гледам. Гледах и “Лудогорец” срещу “Реал”. Нашите са с много по-добра техника, но не става. А онези са като оси. Защо? Защото ни липсват състезанията. В природата едно животно всеки ден има по няколко сблъсъка на живот и смърт. От кого се пазим тогава? И за какво?
– Внуците как са?
– Единият стана журналист, снима документални филми. И завършва. Внучката има два изпита да взема за магистър. Тя завършва архитектура във Виена.
– А щангист няма ли?
– Синът ми искаше. Но криви ръце като мен. И завърши живопис. Жена му е театрална режисьорка. Дъщерята е цигуларка в Кьолн.
– Книгата написа ли я?
– Напролет ще е готова. Жена ми постоянно мести нещата и след това не мога да ги намеря.
Източник: 24 часа