Легендарната Емилия Радева се завърна на сцената в най-новия спектакъл на Недялко Йорданов „Каквото, такова”, чиято премиера мина с огромен успех в Народния театър. 87-годишната актриса е все така респектираща и достолепна, изпълнена с енергия и хъс за игра.
В представлението участват и други големи имена от златните години на българския театър като Жоржета Чакърова, Иван Налбантов, Любомир Младенов, Пламена Гетова, Янина Кашева, Богдан Глишев, Сава Пиперов, Рут Рафаилова, както и младите Ева Тепавичарова и Христо Терзиев.
В „Каквото, такова” един клас – 11 „а“, и тяхната вече 90-годишна учителка (Емилия Радева) се събира по традиция години наред в малко уютно ресторантче.Мениджърът на Стоянка Мутафова обяви официално здравословното й състояние: Жълти сайтове трупат кликове с фалшиви новини за кончината на голямата актриса„Стоянка Мутафова е жива и здрава, в момента съм до нея и обсъждаме нейните творчески изяви”. Това о…Oct 2 2019vijti.com
Изминалото житейско време е отнело младостта на героите със сребро в косите, променило е съдбите им, но е и съхранило тяхната малка, уникална и бодра по дух общност. Затова и да бъдат заедно веднъж в годината, за тях е важно, незаменимо преживяване.
– Г-жо Радева, видно е, че играете с голямо удоволствие в новия спектакъл на Недялко Йорданов „Каквото, такова”.
– Да, така е. Особено ако в образа, който изграждаш, има някаква гражданска позиция. Ролята ми в „Каквото, такова” е на възрастна, обикновена жена, която не е направила кариера. В такова време е живяла, в преходни периоди, един, два.
Нейната кариера са били учениците и литературата. И била е удовлетворена, защото обича професията си. В края на краищата, съдя по себе си, най-ценното за една жена може би във всяка професия е какво оставя след себе си. 11 „а“ клас се събира всяка година и нейните бивши ученици не са случайни, осъществили са се – има известна актриса, лекар, учителка, музикант… За изграждането на един човек най-важни са образованието и изкуството, духът, възпитаването на една отговорност, че трябва да си в крак със своето време. Но да отстояваш някаква позиция. Класната е изпуснала много от живота, но ако искаш да си много добър в една професия, не може да не жертваш част от личния си живот.
И тя го е пожертвала. Тя е болна, тя си отива, но продължава още да търси, да се провокира, да провокира и своите възпитаници винаги да има нещо, което да ги движи, и да ги накара да се замислят по един въпрос, който не знам как ще се приема от зрителя. Когато човек изпадне в пенсионна възраст, е много страшно да потъне само в спомени. Докторът продължава да работи, актрисата играе, макар и за по-малко, учителката дава уроци… Това са хора, които не са се предали. Животът е много сложен и ни поднася най-различни неща, които след време човек на една мъдра възраст ги оценява по друг начин. Най-важното е да срещнеш човек.
– Как разчитате вие заглавието „Каквото, такова”?
– Много разностранно звучене има за мен. Аз още го търся, то е според случая. Моята героиня може би се е разминала с някои неща в живота. Минало, заминало. Обаче тя на няколко места казва: Помнете от мен – каквото, такова, но не се предавайте. Нещата са много дълбоки.
– Спектакълът събира големи актьори със славна творческа биография през годините. Как се чувствате на сцената с колеги от вашето поколение?
– Срещата ми с моите колеги в „Каквото, такова” за мен е творческа радост. Играла съм с някои от тях, срещали сме се и в киното, и на сцената.
Но виждате ли какво е професията. Ето това е – не можеш да кажеш: каквото, такова. Ето че ние се събрахме сега, след толкова години, и да ви кажа – много трудно ще се разделя с тях. Работим заедно по пиесата 3-4 месеца, срещаме се, споделяме и след това всеки поема по своя жизнен и творчески път. Тук е събран букет от достойни артисти и като хора, и като творци. Аз много се привързвам. И това ще ми липсва.
Любомир Младенов, Пламена Гетова, Емилия Радева, Сава Пиперов и Рут Рафаилова в спектакъла на Недялко Йорданов „Каквото, такова“ в Народния театър
– Имате завиден дух, какво ви дава сила и енергия за работа?
– Аз съм приела моята професия по следния начин – цял живот да бъда ученичка. Да научиш текст, да влезеш в ролята, това е една наука. Аз откривам сега Недялко Йорданов като драматург, познавам го като поет, не съм участвала в негови постановки. И все не мога да го попитам: Недялко, кой те насочи да ме повикаш за тази роля? Аз съм много чувствителна, нямам това самочувствие. Благодаря му, защото за мен това е едно творческо преживяване, едно откритие. Виждате ли изкуството, моята професия, какви възможности ми дава, докато съм жива! За мен това е едно обогатяване. Да се срещна с един автор, да се видя с колеги, някои от които ги гледам и сега в сериали.
На театър по-рядко ходя по хиляди причини. Ние, възрастните актьори, нямаме една карта – да вляза с нея на представление безплатно. Да не мога да отида! Колко сме тези пенсионери актьори в София?! Може ли такова нещо. Както това тяло аз трябва да го нахраня, аз трябва да нахраня мозъка си и чувствата си. Яденето вече не е проблем за мен. Оплакват се, особено пенсионери. Абе, моля ви се, аз виждам пенсионери как пазаруват и какво купуват. И се чудя – как държат вкъщи по 2-3 хиляди лева и ги хвърлят през балкона. Аз нямам такива пари вкъщи. Нито в банка. Не може да бъдем консуматорско общество. Ти получаваш нещо от тая държава, може да не ти е по вкуса, ама трябва да има възвръщаемост, да работиш колкото талант имаш. Погледни се малко и виж ти какво си. Ти какво даваш на тая държава.
– Актьори пенсионери – това не звучи ли абсурдно?
– Абсурдно е, да.
– Вас ви пенсионират във Военния театър, когато сте на 59 години, как го преживяхте?
– Много тежко. Но аз не казах: каквото, такова, не се отказах. Каквото, такова, но няма да се предам. Повече от двайсет години не съм била в театъра. Все едно да те изгонят от къщи. Няма ти дома. Слава богу, че има други стрехи. И така, играх и в Сатирата, и във Военния театър ме покани Камен Донев в едно представление, снимах все още в киното, в по-малки роли. Човек трябва да има реална представа за своите възможности. Много е трудно. Възрастта си казва думата. Моля се само да съм с акъла си. Това е най-важно.
– Как сте със здравето, изглеждате добре?
– Не мога да се оплаквам. Но имам много болежки, да го кажа по бабешки. Увреждания и професионални, и жизнени, и всякакви. Но това е животът. На тая възраст какво повече мога да искам. Да мога да се движа и да съм в кондиция. С тази мисъл лягам и се събуждам. Да съм жива, да съм здрава и разбира се, тези около мен също да са живи, да са здрави. Защото живее му се на човек. Независимо как е. Дали е с бастун, дали друго. Трябва да намираш начин да не се предаваш, защото иначе е много страшно. И аз имам моменти – не ми се става, не ми се тръгва… Обаче си казвам – не, не, човек трябва да стане, да свърши това, което още може, и да вземе от живота, и да даде.
Така сме устроени. Не можеш да сложиш една преграда и да кажеш – аз сега ще живея спокойно и нищо не ме интересува. Всичко ме интересува. Дразня се, че хвърлят по земята угарки и хартийки, че нямат пиетет към красивото, към реда, към уважението. Боли ме, но… винаги съм склонна да видя и доброто и да благодаря. Някой да ми отстъпи място – благодаря. Някой да ми даде ръка – благодаря. Не може човек да отминава и хубавите неща. Аз живея до гората в кв. „Изток“. Гледам младите вървят, със слушалки на ушите, държат телефон, дърпа ги кучето, не вдигат поглед. Те не знаят сезоните, не поглеждат да видят небе, да видят кой минава покрай тях, просто ги ожалвам.
Давам си сметка, че ние не сме били толкова затиснати с тази техника. Това улеснява, разбира се, но трябва да има чувство за мярка. Навремето бях много заета. Добре че съм снимала в доста филми, и то в роли повече на селянки, майки, та съм била на открито.
Да видиш земя! Аз съм от такъв край и знам какво е да посадиш цвете, да го полееш, да изметеш двора, с кофичка да напръскаш вода, да откъснеш плодове. И киното ми е дало възможност да поддържам тази връзка с природата. Много е важно, на това не се обръща внимание.
– Вие сте народна артистка и независимо че навремето ви отнеха званията, за публиката си оставате народна любимка…
– Да, хората ме обичат, това е много важно. Беше борба за звания…
Бях във Военния театър. Аз съм безпартийна. Все казваха: Айде, вие сте първите актьори, влезте в Партията. Отговарях: Аз не съм дорасла. Чудех се как да се измъкна. После станах заслужила артистка. „Айде, влез!” Викам: Не, ще чакам да стана „народна”. Баламосвам ги. Станах „народна артистка”. И пак: „Айде!”. Викам, вижте сега, аз съм на 52 години вече, много възрастна, дайте път на младите. И не станах партиен член. И това във Военен театър! Но там имаше поносимост, толерантност. В творческия състав бяхме може би 9 души безпартийни. И ние носехме репертоара.
Даваха ни някой път да играем в български съвременни пиеси, военни, или пък руски. Не можеш да кажеш не. Но когато дойдеше класика, там бяхме ние. Има неща, през които трябва да преминеш. Няма как. Макар че имаше много силни руски пиеси. Като „Те се сражаваха за родината”. Даже гостувахме с нея. Съжалявам, че скъсахме творческите връзки с Русия. Правехме много хубави гастроли там – в Ленинград, в Москва… Какви приятелства имахме. Променят се нещата. Някои стават за по-добре, други просто се губят, а от това губи и театърът.
– Едно време да постъпиш на щат в Народния и Военния, не беше лесна работа. Сега, като завършиш НАТФИЗ и се снимаш в някой сериал, може да те назначат в някой от първите ни театри…
– Ооо! Навремето в Пловдив идва цяла комисия да ме гледа, за да ме вземат във Военния театър. Това беше в постановката „Картоиграч” с Наум Шопов. И то вече имах два филма, бяха ме гледали.Искам да кажа, че се отказахме от проверени неща. Например едно произведение е писано, адаптирано на сцената, актьори, художник, осветление, музика… Получава се един завършен продукт. Трябва да има комисия, която да оцени тоя продукт. Така е и в икономиката, в хранителната индустрия. И тази комисия казва – този продукт е добър, тоя го изхвърлете. Това трябва да го има в сферата на изкуството. Много ми е интересно защо се премахнаха вътрешните комисии, които навремето се наричаха съвети. Била съм 20 години в художествен съвет в театъра. И на съвет се приемаше спектакълът. В началото, когато бях още млада, съм стигала до плач, когато в съвета са ме критикували. Бях на 28 години, когато дойдох в София от Пловдив. А сега… Ние сме били може би не толкова гениални, колкото са те сега.
– Казахте, че героинята ви в „Каквото, такова”, която се е отдала на учениците си, все пак е удовлетворена от живота. Вие удовлетворена ли сте от кариерата си?
– Аз съм малко критична към себе си. Удовлетворена съм най-вече знаете ли от какво – от хората, в които си оставил душа. Знаете ли каква кореспонденция имам, какви писма съм получавала. И сега даже скоро получих едно много хубаво писмо с две бурканчета прясно сладко от горски плодове. От това съм удовлетворена. Всичко друго са химери. Звания, махнаха ги. Е, не биваше, да. Първо ни взеха парите – нищожни, добре, след това и званията. Аз се чувствах като една празна бутилка за изхвърляне. Без съдържание и без етикет. Защото го направиха така, че да се почувстваш сякаш незаслужено си получил званието. Недомислени неща…Все пак, както казва класната, живейте, човек трябва да живее и да се радва. Не може без радост.
– На вас какво ви носи радост сега?
– Радост ми е работата, радост ми носи, че все още е есен, че не са почнали мъгли, това е много важно, болежките започват да се обаждат. Гледам небе, слънчице, о, Господи, гледам млади семейства с по две деца. Това ме радва. Имам нужда да виждам красота. Гледам и аз да съм във форма, да не будя съжаление. Не обичам тия неща. „О, те са пенсионери”. Тази дума я мразя. Просто дошъл е моментът да смениш начина си на живот. Ама да живееш.
Източник: ретро
Актрисата Саня Борисова: Красива роза, но с бодлиСаня Борисова. Когато чуем това име, веднага го свързваме с дългата й коса, сините очи и топлата усм…Oct 2 2019vijti.com