Днес качих първия си стопаджия. Георги, който е на 68 години и е от Ямбол. Докато го возех, му задавах въпроси. Той отговаряше с лекота и тъга. Цитирам всичко, което ми каза:
– Здравей, закъде си?
– За Слънчев Бряг, хотел Арда.
– Защо пътуваш на стоп от Поморие до Слънчев Бряг.
– О, не, аз не съм от Поморие. От Ямбол съм. Вчера тръгнах към морето. От Ямбол до магистралата са около 6 км, Изминах ги за ден и късния следобед бях на магистралата. Но там е забранено да вървим, ние стопаджиите, затова вървях отстрани. Стана тъмно и реших, да се връщам. Но точно в този момент спря една кола. Чужденци бяха. Трудно се разбрахме. Те говореха на английски, а аз на български. Идвам в Слънчев Бряг, за да си намеря работа. Иначе съм загубен. Ще умра гладен и никой няма да разбере.
– Имаш ли деца, внуци?
– Имам двама сина. Но не съм ги виждал от 4 години. Единия е в Англия, другия в Русия. Наскоро разбрах от други хора, че си имам и внуче. Когато бях по-млад продадох всичките си земи, дадох им парите. Те си купиха, каквото решиха – коли, къщи и заминаха. Чуваме се от време на време. Те все казват, че ще дойдат да ме видят, но явно са заети. Разбирам ги, млади хора, семейни.
– Жена имаш ли?
– Почина преди 10 години, отърва се. Беше мила и добра жена, нямаше да може да преживее това, което се случва в този момент.
– Знаеш ли, ти си първият човек, който качвам на стоп.
– Благодаря ти, че вече няколко часа стоя и нито една кола не спира. Главата ми се напече, а и водата ми свърши.
– А защо пред хотел Арда да те спра? Там някой ще те чака или там има къде да работиш?
– Няма никой, отивам там и просто започвам да обикалям докато си намеря работа. Вече няколко години правя така. Работил съм какво ли не. На 68 години съм, но чувствам че все още имам сили за работа. Искам да те помоля, не искам да съм нахален, но можеш ли да ми услужиш с 50 стотинки, да си купя едно кафе, че след това всичкото вървене ме очаква още доста и да имам сили.
– Имаш ли мобилен телефон?
– Не, нямам такива модерни неща.
– Добре, ще ти напиша моя номер, и ще чакам да ми се обадиш, когато можеш, да ми кажеш дали си успял или не си успял да си намериш работа.
Да си призная – да водя този разговор с този човек бе изключително трудно. Едвам си сдържах сълзите пред него. Повечето време той не спираше да говори, аз просто не знаех какво да кажа.
Изпитах такава тъга… Веднага си представих моите родители – как сме заедно, как си помагаме и подкрепяме. И в този миг усетих в погледа му най-болезненото нещо – самота. Боли ме.
Боли ме, че има деца, които забравят, откъде са се появили, забравят хората, които са ги научили да говорят, да четат, да чувстват. Забравят хората, които са им дали живот!
Пиша всичко това, защото този човек ме порази. С историята си, с добродушието си, със скромността си!
Не знам дали ще ми се обади, но се надявам да го направи. Да се обади и да ми каже, че е добре… Аз ще мисля за него, ще се моля и ще се надявам. Дано Господ да му помогне, защото децата му са го забравили и той е сам. Баща.