Новата жена на татко не я чувствах като родна майка. Така започва разказът ми. Когато бях на 4 години, почина мама. Единственият ми спомен от нея е как лежи на голямата спалня и ми се усмихва, а по лицето й се стичат сълзи. После заспива, а баба и леля плачат и ме извеждат от стаята. На другия ден татко ми каза, че е станала звездичка и всяка нощ ще ми маха от небето и ще ме пази. Не разбирах защо трябва да отива толкова далеч, когато можеше да ме пази и тук. Но когато ги питах, възрастните не ми отговаряха, само извръщаха глави и ме потупваха по бузата. В детската градина едно момче ми каза, че е умряла. Не знаех какво означава, но някак разбрах, че няма да я видя никога повече. Свикнах с това, но често гледах снимките й, които татко нареди из цялата къща.
Когато тръгнах в първи клас, баща ми доведе у дома непозната жена и момиче, малко по-голямо от мен. Каза ми, че това са леля Елена, която ще ми бъде като майка и трябва да й викам мамо, а момичето е Деси и ще бъде моя сестра. Зарадвах се, защото мислех, че отново ще съм като другите деца. Но още първия ден, в който дойде, Елена махна всички снимки на мама. Каза, че така е по-добре, защото няма смисъл да ми мътят главата с ненужни спомени. След това заяви на баба и леля – майката и сестрата на мама, че няма нужда да идват вече толкова често у дома, защото тя ще се грижи за домакинството и за мен без тяхна помощ. После сложиха още едно легло в стаята ми и настаниха Деси при мен. Мислех, че с нея ще станем като истински сестри, ала много скоро разбрах, че няма да се получи.
Десислава беше капризна и разглезена. Ако направеше някоя беля, винаги твърдеше, че аз съм виновна, и Елена наказваше мен. Не искаше и да чуе какво й казвам и повтаряше, че съм лъжкиня, на която не може да се вярва. Веднъж, когато дъщеря й беше взела едно от червилата й, тя отново обвини мен. Хвана ме за косата, нарече ме крадла и каза, че ще ми счупи ръцете и ще ми отреже плитките. А ако кажа на татко и дума от това, което сега си говорим, ще си изпатя. Не знам как събрах смелост тогава, ала й отговорих, че ще се оплача на мама, която е звездичка и ме пази от небето. Елена се засмя и каза, че майка ми е заровена в гробищата и не е чула досега някой да се е върнал оттам.
Плаках цяла нощ, а когато сутринта татко ме попита защо очите ми са подути, реших да му кажа истината, но в този момент Елена влезе в кухнята и дойде до мен. Стисна ме силно за врата и с усмивка на уста му каза, че снощи ме е болял коремът и днес мисли да не ме пуска на училище, а да ме заведе на лекар. Тя наистина не ме пусна на училище, а когато баща ми отиде на работа, каза, че ние, двете, трябва да си поговорим сериозно. Даде ми да разбера, че вече тя е господарката в нашата къща и ще трябва да я слушам за всичко. Да внимавам какво ще казвам на татко от тук нататък, защото тя така или иначе ще разбере. Пък и аз съм била малката, а тя голямата и той щял да повярва на нея, а не на мен. Дори ме заплаши, че ако не я слушам, ще направи всичко възможно да ме прати в дом за сираци.
От този ден се затворих в себе си и никога не посмях да обясня на татко, че Елена не е добрата и усмихната жена, за която се представя пред него и другите, а е злобна и отмъстителна и се държи с мен отвратително. А и тя направо го беше омагьосала и той я гледаше в очите, и я слушаше. За всичко Елена си изкарваше яда върху мен. Скришом ме щипеше по гърба и по дупето, но така, че извиваше месото ми и после ми оставаха синини. Така минаваха годините и когато станах на 17, реших, че повече не искам да живея така. Единствената, на която можех да кажа истината, беше сестрата на мама – Надя. Баба беше починала и леля от време на време идваше до училище да ме вижда. Елена й беше забранила да стъпва вкъщи. Веднъж й споделих, че съм решила да избягам в София, тъй като повече не мога да понасям тормоза на мащехата си и безразличието на татко. Още на следващия ден тя ми донесе малък пакет и каза, че в него има достатъчно пари, за да замина и да си наема квартира. Накара ме да се закълна, че няма да напусна училище и да тръгна по лош път. Обещах й и още на другия ден, веднага след часовете, се качих на влака за София и заминах.
Бях сложила в раницата си малко дрехи и парите от леля. Намерих си квартира веднага и имах късмета, че хазяйката ми беше пенсионирана учителка. Реших, че мога да й се доверя и направо й разказах как и защо съм избягала от дома си. Тя се трогна. Обеща да ми помогне да се запиша да завърша гимназията вечерно и да ми намери работа. Обади се на бивши колеги и на свои ученици и ме уреди в една пицария. Денем работех, а вечер учех. Когато завърших, тя ме убеди да кандидатствам икономика и когато ме приеха, ми се радваше като на собствено дете. Изкарах при нея и в пицарията и студентските си години.
Когато завърших университета с отличие, имах късмета да започна в голяма чуждестранна фирма. След няколко месеца вече можех да си позволя да си наема малко жилище. Работех като луда и след 10 години вече бях главен счетоводител във фирмата. Макар да имах доста обожатели, не исках да се влюбвам, защото не вярвах на мъжете. Когато се връщах назад в миналото си, вариантът мъж и семейство ме отблъскваше. Мисълта, че може да имам съдбата на мама и да оставя дете сираче, което да бъде тормозено така, както Елена тормозеше мен, направо ме подлудяваше. А и не можех да простя на баща си, че беше толкова сляп за това как тя се държеше с мен. На един семинар неочаквано се видях с бивш съученик от моя град. Той се учуди, че ме вижда преуспяла и изглеждаща фантастично. Каза, че всички в града ни мислели, че след като съм избягала, съм станала проститутка и отдавна съм някъде в чужбина. От него разбрах, че баща ми получил инсулт, а Елена починала преди няколко години. Веднага след смъртта й Деси го настанила в социален дом и останала сама в къщата ни…
Макар че си бях дала дума да не се връщам назад, все пак реших да се срещна с баща си. Когато го видях в инвалидната количка, сърцето ми се обърна, а той не можеше да повярва, че това съм аз. Разказа ми, че след като съм изчезнала, Елена му показала писмо от мен, в което пишело, че са прости бедняци, че ги мразя и се срамувам от тях. Затова предпочитам да отида в големия град и да си гледам живота. През сълзи му казах, че не съм оставяла никакво писмо. И че това е била поредната лъжа на Елена. Споделих му за тормоза, на който тя ме подлагаше, за обидите и заплахите й. Докато ме слушаше, татко се разплака. Когато свърших, ме попита ще мога ли изобщо да му простя, задето толкова години е бил сляп за всичко това. После ми призна, че под натиска на Елена е прехвърлил всичко на името на Десислава. Когато майка й починала, тя го захвърлила в дома като куче и нито веднъж не отишла да се поинтересува как е.
Месец след това ми се обади един адвокат от родния ми град.. При него било завещанието на леля Надя, която преди смъртта си ми приписала имотите край Обзор, които те с мама наследили от баба си. Успях да ги продам изгодно и с тези пари и с парите от къщата на леля купих и обзаведох просторен апартамент в столицата. Всеки ден разхождам татко в близкия парк, а в събота го качвам на Витоша. Хубаво е да имаш до себе си близък човек, за когото да се грижиш и когото да обичаш! Сега вече не ми липсва нищо, а напоследък усещам, че започвам да се усмихвам по-често и преоткривам радостта от живота. Позволявам си и да мечтая, нещо, което преди си забранявах. Искрено се надявам, че чрез любовта към баща ми отново ще си върна вярата в любовта и добротата на другите. Пък кой знае, съдбата може би е решила, че успешно съм преминала през изпитанията, на които ме подложи, и вече е време да срещна мъжа, който ще ме направи щастлива и с когото ще създам истинско семейство!
Марина
Източник: Лична драма