Преди цяло десетилетие 57-годишната Нели Николова – Ляскова от Велико Търново подкарала тежкотоварен автомобил за първи път. За нея това било сбъдване на най-големия й детски блян и днес гордо заявява, че работи като международен шофьор. Щастлива е, че упражнява тази професия, и казва, че не би я заменила за нищо на света. Шегува се, че има дизел в кръвта и че не си представя живота, ако не е зад волана.
Тръпката, която й дава тирът, я зарежда положително и превръща работата в удоволствие. Често към нея познати се обръщат с „момичето в синьо“ заради екстравагантната й прическа. Споделя, че се спряла на този нюанс, защото много го харесва и иска да й е цветно в ежедневието, също както й е в душата.
Страстта на Нели към шофирането датира още от детството. Произхожда от семейство на транспортни работници и израствайки покрай тях, се влюбила в автомобилите. Баща й е сред основателите на ДАП – Велико Търново, и още като била 12-годишна, я качил зад волана на камион. Майка й много искала Нели да стане икономист и макар че след седми клас била приета в Икономическата гимназия, тя не се съобразила с нейната воля и на своя глава се записала в тогавашната Първа гимназия, в която имало паралелка за шофьори и двигатели с вътрешно горене. Баща й водел практиката на учениците в ДАП.
„В процеса на обучението ми Министерството на образованието разпореди момичетата да не бъдат допускани да стават шофьори. Бях много разочарована от дискриминиращото решение. След като се дипломирах, започнах работа като автомонтьор в отдел „Техническо обслужване на автомобили“ в ДАП. Ремонтирах, сменях масла и т.н.“, разказва търновката.
В крайна сметка животът й е протекъл почти изцяло в сферата на транспорта, с едно малко изключение, когато работела в сектора на недвижимите имоти и две години имала собствен магазин за дрехи, за който сама си доставяла стоките. Споделя, че съпругът й от много години работи като международен шофьор и избягва думата тираджия, защото смята, че това определение е отживелица. Заради професията му времето, което прекарвал със семейството, било ограничено и трите им дъщери дори отбелязвали дните на календара до прибирането му вкъщи.
„Единственото време, което можехме да прекарваме заедно, беше през моята отпуска. Тогава сядах при него в камиона и обикаляхме Европа, а децата ни оставях при майка ми. Това беше възможността да съхраним семейството си. Имах голямо желание и аз да подкарам тир, но не смеех да започна преди 2010 година, защото исках най-малката ни дъщеря да навърши поне 16 години. Когато това се случи, веднага станах международен шофьор“, спомня си Нели.
Съвсем кратко работела самостоятелно и после започнала да кара съвместно със съпруга си. Двамата са се устроили в Испания, където работят за тамошна транспортна компания и изпълняват курсовете до Германия, Италия, Холандия и т.н. Отчита като огромно предимство, че неин спътник в шофирането е именно мъжът й. „Използваме моментите заедно, за да компенсираме времето назад в годините, когато това не можеше да се случи. Ние се преоткрихме на стари години, защото в бързането да направим пари, с които да отглеждаме трите си деца, не можехме да бъдем заедно, а те пораснаха“, споделя Нели.
Курсовете протичат в рамките на 5 до 7 дни, през които единият кара четири часа и половина, след което зад волана сяда другият. Работният ден не може да надвишава 21 часа. Казва, че е много доволна от работодателя си, защото ги осигурява на реални пари и дава добри възнаграждения. Точно това липсвало на българските транспортни фирми, които редовно ощетяват служителите си, категорична е тя. „Преди да започне работният сезон, минаваме обстойни медицински прегледи, осигурени от фирмата. Подлагаме се на всевъзможни изследвания. Имахме случай на колега, чийто холестерол беше повишен, и го спряха за един месец, докато не си върне нормалната стойност. Много се държи на превантивните мерки, за да не се стигне до инсулт, инфаркт и т.н., при което този човек би застрашил не само себе си, но и живота на останалите участници в движението. Помислено е за възстановяването на шофьорите, за да са пълноценни и да изпълняват спокойно задълженията си“, обясни 57-годишната жена.
Нели разказва, че й се е случвало да спука гума на пътя и сама да си я смени. Помагала е на мъж, който не може да си паркира тира, и винаги откликва, когато види някой в нужда.
Възмутена е обаче от отношението на българските международни шофьори към останалите им колеги. Преди време станала свидетел на това как нейна колежка също не успявала да паркира тежкотоварния автомобил и родни представители на бранша просто наблюдавали и се подигравали. „Тази типично българска черта – да се присмееш на чуждото нещастие, е много грозна. Чужденците не са такива. Не мога да се съглася и с дискриминацията заради пола. Всичко е до умения и отдавна мина времето, в което мястото на жената бе единствено вкъщи“, категорична е тя.
Преди година и половина Нели и нейна колежка основават Фейсбук групата „Дизел и парфюм“, предназначена само за наши сънароднички – международни шофьори. В нея в момента участват почти 200 българки, които обменят полезна информация и си помагат. Сред тях има две дами, болни от рак на гърдата. По тази причина членовете на групата събират средства, за да подпомогнат едната, а другата, която работи в чужбина, подкрепят морално, тъй като работодателят й поема лечението.
В края на 2018 година обединението поръчва на търновска фирма изработването на календари. Всеки от тях съдържал 12 страници със снимки на жените от групата, родени в съответния месец. Нели казва, че винаги, когато тръгва на курс, слага отпред на тира българския флаг и облича специално изработена тениска с логото „Българки – международни шофьори“. И това не е случайно. Любовта й към родното място винаги ще изпълва сърцето й, макар да прекарва едва два месеца годишно във Велико Търново.
Материалът е назаем от в. „Борба“