Годишно над 50 000 души у нас получават инсулт. Животът и на оцелелите, и на близките им се преобръща. Малцина намират сили да водят битка, за да върнат това, което инсултът отнема.
Учителката по химия и физика Марияна Русева от Шумен е истински пример как можеш буквално да започнеш живота си от А и Б, да бъдеш щастлив и полезен. 15 г. след инцидента обаче, още се колебае дали да отговори с „Да!“ на въпроса „Пребори ли инсулта?“ А очите й се пълнят със сълзи, докато споделя своята рецепта за справяне, пише „Труд“.
Инсултът я поразил на 41 години, през септември 2003 г. в семейното жилище в град Антоново, докато доглеждала вечерния филм на дивана.
Историята на един пълен глупак: Вие, жените сте подли и гадни интересчийкиМного страници в научната и развлекателната литература са изписани в доказателство на това, че мъжет…Feb 12 2019vijti.com
„Изведнъж се събудих на земята, исках да извикам, но не излизаше глас. Понечих да взема телефона – изплъзна се“, помни тя. На два пъти се пробуждала, но всичко било черно.
Дъщеря й деветокласничката Йоанна я открила на сутринта. Никой не знае колко часа били минали. Фелдшер от службата в Антоново поставил инжекция и включил система, докато я карат с линейка към болницата в Омуртаг. После Марияна научила, че това е спасило живота й. След три дни скенер показал, че кръвта в главата й се е отдръпнала, не била нужна операция. Осем дни била в кома, лекарите не давали шанс. След повече от месец болничен престой я изписали.
Учителката не можела да говори, цялата дясна половина на тялото й била парализирана. Разбирала какво казват близките й, но успявала да откликне само с „Да“ и „Не“, след като й обяснили какво е значението им. Дъщеря й решила да комуникират с бележки.
Детето пишело, но майката не можела да реагира. Първо, защото дясната ръка висяла, като счупено крило на птица, разказва Марияна, която с ужас го констатирала в огледалото. Второ, главата й не формирала никакви думи. Азбуката сякаш била изчезнала. През лятната ваканция ученичката се заела да учи майка си на буквите. „Бях като първолак“, откровена е Марияна. Минала година, докато възвърне възможностите си за говор и писане. В началото лявата ръка редяла грозни букви, а как само държала вилицата и лъжицата…
Марияна искала да се храни сама, половината ястие оставало по дрехите, но не се предавала.
Единственото, с което не можала да свикне, бил бастунът. Двама души трябвало да я държат, за да прави крачки. 4 месеца след инсулта по неволя опитала сама – у дома останала да я гледа свекърва й, но се захласнала на двора. Марияна я викала да отидат до тоалетната, но пенсионерката не чувала. „Тогава станах от леглото и се хванах за масата, подпрях се на стол, полека минах край вратата, някак стигнах до прозореца и започнах да блъскам и викам. Така разбрах, че мога да крача сама и започнах да се упражнявам всеки ден“, разказва за постепенните си победи Марияна. Зад гърба й има много болка от упражнения и процедури, на които я подлагали при физиотерапия и в санаториуми.
Разказва как избягвала да плаче пред рехабилитатора в Банкя, но после давала воля на сълзите, защото парализираната ръка боляла адски. И до днес пръстите не се движат, макар че имала надежда все пак да успее да хване поне химикал. Лявата ръката обаче, е заместила десницата. Марияна е с 99% инвалидност, но без чужда помощ, което ще рече, че върви сама и може да разчита на себе си. Дори помага на двете си дъщери. Йоанна има 6-годишно момиченце и Марияна често го гледа.
„Искам да кажа на хората, преживели инсулт, никога да не се отказват. Да бъдат упорити и винаги да казват – „Това го мога!“.
Забравете израза „Не мога““. И от опит обяснява, че в началото е най-трудно да мислиш положително. Отчаян си, че тежиш на другите… „Трудно е, обаче успехът е възможен“, съветва Марияна. Признава, че големият й шанс да пребори инсулта бил и Центъра за социална рехабилитация и интеграция в Шумен. През 2007 г. заживяла в града и подала документи, а тогавашният управител Иванка Казакова я приела за технически секретар. Работила 3 г., насърчили я да изкара и компютърен курс. Сега Марияна е доайенът на Центъра на ул. „Тракия“ 8.
Посещават го хора с увреждания от инсулти, церебрална парализа, множествена склероза, онкозаболявания… От 3-годишни деца до 80- годишни пенсионери. Имат бус с подвижна платформа и търпеливият шофьор на „бялото такси“ Миро, както му казват, взема от домовете им всички. А прекрачат ли прага на Центъра, са като във втория си дом. Шефката и социален работник Севдалина Хайнова, трудовия терапевт Любка и рехабилитаторът Ралица със златните ръце са променили съдбата на много хора.
Измъкнали са ги от най-страшното – изолацията и са ги накарали да повярват в себе си. „Има хора, като Райме /на 45 г. с инсулт, б. а./, която не беше хващала четка, а сега е от най-добрите ни художници. Марияна също. Арт терапията развива концентрация и фината моторика“, казва Любка, докато навиват заедно рози от хартия за осмомартенска изненада. Четвъртък е, а тогава имат дамски клуб и идва ред на сладкото кафе и споделени преживявания. „Политика не обсъждаме, тук ни е място за отмора сред приятелки“, смеят се жените. „За някои от нас най-притеснителното е било да тръгнеш на път, но откакто съм в Центъра не се боя, обиколихме България“, хвали се Марияна.
Два пъти годишно почиват на санаториум и тогава служителите на Центъра се превръщат в придружители – носят багажи, сервират, обличат, помагат. Едно голямо семейство. Колко струва такава грижа? Безценна е. Иначе лятото потребителите плащат стотинки, а зимата заради отоплението, таксата е 5-6 лв. месечно. Центърът е на държавна издръжка и дано да го има още дълго, казват Марияна и приятели. Засега учителката не може да си върне единствено професията. Помни част от учебния материал по физика и химия, но има и бели петна. Колегите й обаче, не са я забравили и на всеки 15 септември продължават да й звънят и да я поздравяват.
Източник: zdrave.to
Историята на един бъдещ татко: Не беше нещастен случай, а убийство от любовМного пъти бях чувал, че приятелството може да завърши с любов, но любовта с приятелство – никога! Д…Feb 7 2019vijti.com