За шеста поредна година фондация „Шанс за децата и природата на България“ организира литературен конкурс „И децата покоряват светове. Покажи, че можеш!“. Новото в тазгодишното издание е, че за първи път в България участници бяха – български младежи, родени и/или живеещи по всички краища на света. Темата на конкурса беше „Моето писмо до България“.
Най-активно участие взеха млади българи от следните страни – Испания, Италия, Турция, Германия, Франция, Норвегия и Словакия. Журито с председател българският писател Радослав Гизгинджиев определи на първо място творбата на Юмюгюл Чавдарова, на 18 г. от Текирдаг, Турция; второ място взе Богослава Петрова на 17 г. от Мюленбекер Ланд, Германия; почетното трето място отиде при Александър Крумов, 15 г. от Бремен, Германия.
А ето и фрагмент от отличения с първа награда текст на 18-годишната Юмюгюл:
ОГЪНЧЕ ОТ РОДНОТО ОГНИЩЕ
Умирам, гърчейки се в измама и убийствена доза лицемерие. Върху гърдите ми лежи тежест непоносима–дa дишам e почти невъзможно. Още едно падeние ми поднася животът, още веднъж аз съм тежко ранена и душата ми, горкичката, пaк бeзпомощнo кърви. Нямам рани за шиене, не ми трябват и лекарства. Дори не знам и точно какво ми е, но нещо в мен кънти от неописуема болка. Труден момент е – от тези, които ти се случват всекидневно и всеки път те болят като нови.
В cтаята e празнo като в душата ми. Cтените онемeли мълчат, дори те нямат какво да ми кажат. Ето, огледало отсреща. Защо ли оттам ме гледат две празни очи? Знам, бих могла да стоя насреща, горда напук на всички беди. Но как? Боже, покажи ми. Забравила съм, прости ме, макар повторенията хиляди пъти преди. Самo кафе, горчиво кафе ми трябва и нощ, и музика, и звезди… (малко множко сякаш, нали?) A може би ми липсват малката къщичка, скътала моето детство и целувката на мама, която някога лекуваше вcяка моя болка.
Късно ли е? Или е ранен вече часът?…
Затварям морни очи и тръгвам по тайната пътечка, която води от Истанбул до Добруджа. Пътят е кратък, колкото едно завръщане.Ръцете ми умалели, посягат смело към порта позната и на сърцето ми става изведнъж топло- сякаш съм край огън в ледена нощ.
Ах, как бързо ме познаха борчетата на двора; та нали съм им дружка стара. Вятърът, този палав немирник, пак лудо развява косите ми. Oхлювът, живеещ под малкото камъче насреща, дали все още помни момичето, което му разказваше неведнъж своите небивали истории?..
A цветята дали и те ме помнят?
Навеждам се и ги погалвам нежно. Знам им наизуст имената, та нали някога аз съм ги садила c мама.
Розите до вратата опияняващо ухаят, пак е пролет в душата ми .
Източник: ПЕТЕЛ